Гергин Борисов от организацията „Спаси София“ разглежда последствията на индивидуализма в неговите нравствени прояви върху градската среда. Той бива провокиран от реакциите на някои привърженици на пазарния анархизъм върху решението на Народното събрание да наложи допълнителен контрол върху сигурността и вида на жилищните сгради. Коментарът е публикуван най-напред във фейсбук профила на Борисов, след което ни е предоставен. Заглавието е на Клин/Клин. Редакцията ни е отворена за публикуване на други гледни точки по темата.
Автор: Гергин БОРИСОВ
Снимки: Даниела Владимирова
Прие се промяната в Закона за етажната собственост. И това предизвика вълна на шок и ужас сред индивидуалистите. Проблемът, който те изтъкват е, че регламентирането на външните стени (Чл. 38 от ЗС) като обща собственост представлява нарушаване на индивидуалното право на собственост на отделните притежатели на апартаментите в сградата.
Да, проблемът е голям – българите не сме народ, свикнал да живее колективно и да мисли за мястото на индивида в общата картинка. Все повече сме заприличали на конгломерат от айн-рандовци, които смятат, че именно те са оста на Вселената. И това се вижда от състоянието на градската ни среда: от всички, които карат в BUS лентите, от онези, които смятат, че е ОК да си изхвърлиш боклука от терасата, които мислят, че е кощунство Общината да настоява да бъде информирана, ако искаш да превърнеш балкона си в баня.
В редовната си серия извадки от Фейсбук комуникацията си, включих един човек, който така и не разбра, че не може да се разпореждаш с общата собственост на сградата и да настояваш, че го правиш, защото това е твое индивидуално право на собственост върху [част от] същата.
Всичко, което не харесвам е комунизъм. Защото аз така казвам!
Подобен мироглед води до абсурди. Като например да твърдиш, че като данъкоплатец, движещ се с автомобил, си ощетен от строителството на метрото, защото не го ползваш. Нищо, че то (ако се управлява адекватно) олекотява трафика и подобрява придвижването.
Тази логика се разрасна в спор, който извади на дневен ред дискусията за това какво са общите блага.
За индивидуалистите всичко обществено е синоним на комунизъм.
На снимката: Метрото в Пхенян
Фото: Roman Harak, Лиценз (CC BY-SA 2.0)
“Ценности” днес е лишена от съдържание дума. Ценностите са и твърде индивидуални, за да има някакъв консенсус за това какво да включват, освен, разбира се, основните, формулирани в Декларацията за правата на човека: право на живот, на свобода, на дом и т.н.
Но виж – потребности. Потребности е вече малко по-веществен термин. И “приоритети”. Да си поговорим малко за тях. Не за друго, а защото приоритетите и потребностите са това, което генерират благата. Ако вземем за пример една фирма, тя има потребност да генерира печалба. Респективно, приоритетът ѝ е да осигури достатъчно приходи, за да покрие разходите.
Аналогично, какви блага може обществото да намери за полезни? Здравословна градска среда, подреден живот, лесно и достъпно придвижване, адекватна транспортна обстановка. Можем ли да кажем, че общественият приоритет може да се дефинира като постигане на тези блага? Разбира се. Ако вярваме на градоначалниците. Нали затова работят!
Какви са обществените приоритети?
1. Метро и градски транспорт
По своята същност метрото е форма на транспорт, която цели максимална пътникопроводимост при минимална дължина на трасето. Строителството на метрополитени в целия свят като цяло е основно публично и се финансира от общините и/или държавите, защото самото строителство представлява огромна инвестиция, която нито една частна компания не би предприела.
Мястото, където частният бизнес влиза в управлението на метрото е в експлоатацията – множество метро системи се управляват от най-различни вариации на публично-частни компании, но всички те се съобразяват с правилото, че градският транспорт е колективна и социална форма на транспорт и като такава, неговата основна цел е да бъде достъпен за тези, които не могат да си позволят (или не искат да си купят) автомобил, както и да е привлекателен за онези, които са с автомобил.
Обществен приоритет е метрото да обхваща основните градски пътникопотоци, като ги обслужва адекватно с прилежаща система довозващ транспорт, с динамична система за тарифиране, с напасващо се с потребностите разписание и т.н. Общественото благо, което тази колективна форма на системен подход към транспорта генерира е по-спокоен, екологичен, тих и уравновесен град.
Разбира се, индивидуалистът би допуснал, че нищо не пречи метрото да е частно и че пак говорим за частни интереси: на онези граждани, дето нямат личен автомобил.
Да, нищо не пречи и улиците да са частни и да имат ефективен частен контрол, който да предотвратява задръствания. Това, обаче нито прави обратното невъзможно (качественият контрол да не е частен), нито прави старанието да няма задръствания по-малко обществен приоритет. В крайна сметка – всички искаме да се движим бързо, без значение с какво пътуваме и обединяващият ни стремеж е общественият приоритет.
Ако приемем идеята за частен път, то тогава трябва да признаем, че операторите на градския транспорт, независимо дали са частни или общински, ще трябва да плащат такса, която да се калкулира в цената на билета. Увеличаването на неговата себестойност може да е поносима, предвид високата концентрация на пътници в автобусите/тролейбусите, но отново е въпрос на обществен приоритет да се гарантира, че автобусите и тролейбусите ще бъдат сегрегирани от останалото движение, за да се гарантира тяхното бързо придвижване, защото по-високата концентрация на пътници в едно превозно средство е по-икономична и екологична форма на транспорт, която облагодетелства всички жители на града. А всяка мярка, която гарантира по-екологична градска среда е в обществена полза и следва да е приоритет. Колкото и индивидуалистът да твърди, че такива не съществуват, или ако съществуват – са продукт на злонамерена диктатура.
Да, в Пхенян гражданите се движат с градски транспорт или колело. Но и във Виена има ясно изразен приоритет на градския транспорт, прилаган стриктно от институциите, пък няма общинска програма, раздаваща автомобили само на доближените на кмета.
А що се отнася до успеха на частния бизнес, мога да цитирам Маркъс Бригсток. Точно така, комик. Той, по един свой интересно-забавен начин показва колко точно са ефективни социални услуги, когато са предоставени на хора, търсещи печалби.
2. Регулацията на паркирането и автомобилния трафик
Регулацията на паркирането не е, както твърдят индивидуалистите, опит общината да наказва онези, които се движат с коли. Също така, противно на техните твърдения, не всяка мярка, ограничаваща свободата на движение на автомобилите е геноцид над свободния човек – контрол върху това кой има право да има кола и кой не, е абсурд от съветски пропорции.
Ролята на регулацията на паркирането е да се изгради разбиране в жителите на града, че е невъзможно всички да навлизат в неговия център и да очакват да имат специално пригодено за тях паркомясто.
Целта на синята и зелената зони, и всичките неприложени мерки, за които блажено слушаме кампания след кампания, е да откажат максимален брой хора от това да се движат с автомобил из града за щяло и нещяло. И това се случва, като се създават разнообразни зони за паркиране, комбинирани с привлекателни опции да паркираш в по-евтините такива и да пътуваш с градски транспорт до крайната си дестинация.
Ограничаването на желанието на всичко живо да влезе в центъра с кола, е обществен приоритет не защото общината е лоша и се смее зловещо под мустак, като гледа колко СМС-а са изпратени за паркиране, а защото ако такива мерки не се налагат, трафикът в тесния център на София ще е непоносим. А от такъв трафик страдат всички.
София и сега е сред градовете с най-карциногенен въздух в света (пета според класация на Грийнпийс) и ако приемем становището на индивидуалиста, че обществените приоритети са еманация на Злото, то тогава очевидно да дишаш отровен въздух е привилегия на свободните. Хвала!
Ние, злите еко-комунисти ще дойдем до дома ти, ще отвлечем баба ти, заради високи въглеродни емисии, ще ти конфискуваме колата, ще ти връчим велосипед без седалка и ще се смеем лукаво, докато те бичуваме на път за работа!
3. Паркове и зелени площи
Парковете от икономическа гледна точка имат само един смисъл – вдигат цените на имотите, защото хората обичат да живеят близо до паркове и са готови да платят повече за подобен имот.
Частен VS Публичен интерес
Фото: Donald Judge
Лиценз: (CC BY 2.0)
От градоустройствена гледна точка обаче парковете са дробовете на един град: те овлажняват въздуха, регулират микроклимата, въвеждат биоразнообразие в градската среда, филтрират въздуха от фини прахови частици и т.н. Всичко това има и икономически параметри, но само ако гледаш на града като на колективен организъм – като съвкупност на индивиди. Като това, което индивидуалистите настояват, че не можем да виждаме, защото това е „комунизъм, архаична останка от социализма, целяща да се меси в личния живот“. Как? Като изисква да не си присвояваш чужда (обща) собственост.
По отношение на това дали и тук общественият интерес е комунизъм, или е нормално следствие от колективното живеене, присъщо на всеки град, ще кажа само „Софияленд“. Множество имоти в София и в момента са предвидени за паркове и зелени площи. Изхождайки от логиката на индивидуалистите, собственикът на такъв имот би следвало да пренебрегне обществения интерес – сиреч, комунизма, и да вдигне сграда. Нищо, че е в нарушение на регулацията, ПУП, ОУП и нормалната човечност.
Всички тези чертички са частни имоти, върху които е наложена възбрана да строят. Всичко на зелен фон трябва да бъде отчуждено и превърнато в парк.
Обществен приоритет е градът да има адекватно съотношение на застроени и зелени площи. Този див, лишен от разум индивидуализъм застрои междублоковите пространства, този див фетиш към собственичеството сече във Витоша.
Не казвам, че частната собственост не трябва да бъде неприкосновена. Не казвам и, че ако искаш да строиш нещо в твоя собственост, си грешник. Но в едно адекватно общество, собственици, които припознават обществения интерес за свой, вместо да се зъбят като сритано псе, ще търсят начин да пренасочат инвестицията си; да договорят заменка с Общината за общински терен в зона, която е подходяща за един балансиран проект, който да удовлетвори всички заинтересовани страни.
Но не – тук играе само личният интерес, а той не се вълнува от обществения приоритет. За него това е нещо имагинерно, невеществено и ненужно, дразнител: някакви активистчета, които настояват, че града е за всички и всеки негов компонент трябва да се проектира с мисъл за всички.
4. Единен стандарт за външният вид на сградите и програма за цялостно саниране
И като се заприказвахме как “градът е за всички”: градската среда в компактните градове се доминира от сградите. Жилищните зони, строени планово като софийските, имат сериозен проблем с това, че многофамилните блокове са много и често са строени нескопосано. В резултат от това, блокът остарява многократно по-бързо, отколкото една сграда, строена без да се гони петилетка. Вместо за 100 години, една панелка може да се обитава не повече от 50-70, без основен ремонт.
Фото: Luca Moglia
Лиценз: (CC BY-NC-ND 2.0)
Като се има предвид, че една солидна част от населението живее и плаща данъци за панелни жилища, програма за цялостното им саниране трябва да е основен обществен интерес.
Ако не се вземат мерки на национално ниво, скоро можем да стигнем до прецедент, в който блокове биват обявявани за негодни за обитаване и да видим как стотици данъкоплатци остават на улицата.
Сега, индивидуалистът ще каже, че не е негова работа да плаща за някой, на който блокът му се е скапал. И това е грозно. Не бих искал да живея в общество, което е изградено от егоистични хора. И индивидуалистът, сигурен съм, не иска. Защото ако неговият блок бъде обявен за необитаем, той ще е първия, който ще настоява за съпричастност: “нали затова плащам данъци?”. Лицемерието е присъщо на хора, които не разбират, че са социални бозайници и обитават йерархично общество, което се базира на колективната отговорност на индивидите.
По отношение на санирането апартамент по апартамент, законът е ясен: фасадата е обща собственост и като такава единствено Общото събрание на входа може да вземе решение за нейното ремонтиране. Всяка промяна в облика (цвят, форма и т.н. на фасадата) трябва да бъде съгласувана не само с Общината, но и със собственика на авторските права върху архитектурата на сградата. Това е нормална система от мерки, които гарантират, че никой няма да е засегнат негативно: собственикът на имота получава разрешение, ако Общината гарантира, че заплануваната реконструкция няма да му навлече неприятности със съседите и с архитекта на сградата.
Т.е. задължението на собственика е да информира лошата Община, за да може тя да гарантира пред всички останали по веригата, че идеята да си направи „кенеф“ в средата на хола няма да навлече неприятности на никого.
Как предлагат да се решава проблема хора като г-н Каразапрянов? Правиш, каквото правиш, и ако стане някакъв гаф, отиваш в съда и се оправяш: с всички ядосани съседи. Това, което индивидуалистите предлагат, се нарича обитаване по български. То налага често срещани системи, като следната:
– първите два етажа не искат да плащат за асансьора и покрива, но настояват другите да платят за наводнението в мазето;
– средните етажи не се вълнуват от мазето, но пък се дразнят, че първи и втори етаж не плаща за асансьора;
– последният етаж горчиво се оплаква от течовете на покрива и е пръв да обяснява за важността на асансьора, но мазетата не го вълнуват хич.
Българинът наднича в градската среда като през шпионка.
Фото: Константин Мравов
Това е индивидуализмът в колективната сграда. В други страни този проблем се решава като сградата се управлява от фирма, която решава всички проблеми и има договор с всички собственици. Същевременно, работа на общината е да изиска всяка сграда да е сключила такива договори и да изисква отчетност от страна на фирмите. Така се гарантира, че сградите ще изглеждат подобаващо, че няма да приличат на копторите, на които са заприличали много от българските панелки и че кварталите ще имат някакъв вид, различен от терен на извънземна инвазия.
Неприятната и запусната визия на повечето софийски квартали пряко се отнася до това как ние, като граждани, гледаме на града. Дали го виждаме като пространство, което бихме пазили и което ни е приятно да обитаваме, или ни потиска с калните урви от индивидуалисти, решили да паркират в общата градинка; с кръпките от изолации, защото индивидуалистите са санирали на парче, вместо да се съберат всички заедно и да им излезе и по-евтино; с разбитите улици, защото някой индивидуалист иска от Общината 7 милиона за два декара, през които трябва да мине важен булевард; със задръстванията, защото всички индивидуалисти са твърде богоизбрани, за да пътуват в градския или да стоят извън BUS лентата.
Теорията на “Счупения прозорец” предполага, че занемарена градска среда няма да бъде пазена от никого. Запуснатите общи пространства, накърпените фасади, разбитите улици, задръстванията – това са нашите счупени прозорци. Te са резултат от криворазбрания индивидуализъм, в който всичко се случва на принципа
след мен и потоп!
Общото благо е кумулативен резултат от индивидуалното спокойствие. От индивидуалното удовлетворение, че обществото споделя еднакви приоритети, целящи благосъстоянието на всички, избрали да живеят под колективния покрив на своя град, и всеки е поел своята индивидуална отговорност да се случва и продължава една позитивна промяна. Но докато индивидът настоява, че всички други трябва да се съобразяват с него, вместо всички да се съобразяват помежду си, ще тънем в кал, и всички индивидуалисти ще висят в задръстванията… колективно!