Кристина ПАТРАШКОВА
Смъртта на железния защитник на националния отбор Трифон Иванов съкруши нацията. Разби сърцата на целия народ. Изпратихме го от този свят с аплодисменти, което правим, когато загубим велики артисти, музиканти и писатели.
България изстрада по специален начин кончината на Туньо. Не само защото той ни напусна изненадващо едва на 50 години. Не дори заради това, че е първият от славната Пенева чета от 1994 година, когато България се класира четвърта по футбол в света. А защото нацията припозна в него героя от онова незабравимо лято, което ни обедини, вдъхна ни вяра, че започваме да градим справедлив живот и имаме сили да се борим за победи – не само във футбола.
В зората на демокрацията вярвахме, че трудностите си заслужават, защото ни водят към мечтани върхове, които социализмът е отдалечавал от нас. Надявахме се, че ще живеем справедливо, ще бъдем достойни, няма да се плашим от силните и богатите, а ще се борим с тях като равни.
Туньо дори визуално се припокриваше с усещането ни от времето, когато задуха вятърът на промяната. Беше по-грубоват, изглеждаше страховито и някак различно от самонадеяните световни светила във футбола. Точно като България, живяла зад Желязната завеса и гледала със завист лъскавия живот на съвременниците си на Запад. Тогава имахме нужда от самочувствие да се влеем в Европа.
По странен начин ни го внушаваше точно Туньо, на когото не му трепваше окото да влезе в единоборство с асове във футбола, да си набута главата в бутонките на съперника или да спре топка, която лети с над 100 километра в час.
Годините минаваха и дойде ред на разочарованията. Новите управници се оказаха не по-различни от старите. Комунистическата номенклатура бе сменена от олигарси. Оформи се нова върхушка от свръхбогати, която печели обществени поръчки за милиони. Случайни хора напълниха парламента и така залепнаха за банките, че никой не може да ги помръдне повече от 2 десетилетия. Политиците влязоха в задкулисни договорки. Съдебната система зацикли.
Пропука се и Пеневата чета. Някогашните любимци влязоха в междуособици. Изпокараха се за власт. Замерваха се с обиди. Някои дори се разсърдиха на нацията, че не ги оценява по достойнство.
През това време Туньо сякаш изчезна. Заживя на село, отказваше да дава интервюта. Градските легенди не го подминаваха и разказваха, че има финансови проблеми, бизнесът му не вървял, прекалявал с алкохола, зарязал жена си, имал си приятелка, прекарал инфаркт, фалирал. Българите надаваха ухо за неудачите му, но се занимаваха с другите от САЩ ’94. С техните амбиции да са треньори, шефове в БФС, бизнесмени, приближени до властта. Покрай купищата скандали, в които се забъркаха някогашните велики възпитаници на Пенев, ореолът им започна да избледнява
Те продължаваха да предизвикват сантименти в душите на поколението, преживяло четвъртото място в света в САЩ, но от велики играчи много от тях се превърнаха в дребни тарикати.
До последния си дъх Туньо продължаваше да бъде бяла врана. Да стои встрани от суетата, амбициите и славата. Всички го позабравиха. Сетихме се за Железния, когато изненадващо ни напусна. Защото изведнъж усетихме, че той е Героят, от когото имаме не по-малка нужда, отколкото през 1994 година. Дори днес ни е потребен повече. Тогава живеехме с надеждата, че Трифон Иванов е бялата лястовица към светлото ни бъдеще. Днес то ни изглежда все така далечно. Рицаря Туньо го няма, но няма и нови герои. Няма кой да ни внуши вярата, че можем да забием шамар на великите сили. Че е грешно да ни подценяват. Оптимизмът ни остана във времето, когато излизахме по улиците да празнуваме победата на нашите и се поздравявахме по балконите след всеки вкаран гол.
Отиде си един от футболните ни богове. И Господ днес вече не е българин. Затова боли. Жестоко.
Източник: в-к Галерия