Разследване: Тодор СТЕФАНОВ, ДЕЙЛИ ПРЕС И ВЕСТНИК „ТОП ПРЕСА“
Проституция, кражби, изнасилвания, търговия с дарения… И всичко това се „покрива“, когато дойде време за посещения, дарители, инспекции, медии. Толкова добре се прикрива, че хората, които идват, остават с впечатление, че на тези дечица нищо освен мама и татко не им липсва. А децата не си и помислят, че могат да разкажат на някой непознат какво се случва всъщност – първо защото едва ли някой ще им повярва, второ – защото така ще си навлекат гнева и на възпитателите и на по-големите.Това се случва в Фондация „Конкордия България“. Момчето твърди, че е бил там настанен за известно време.
„Аз не съм циганин,“ казва Георги. „Аз съм успял да се възпитам, да стана честен човек, човек с достойнство и съвест. Аз не съм син на някаква циганка.“
Ако отидете в един център за сираци, децата в него няма да ви кажат какво се случва там. Вътре те са зависими от възпитатели и директори. Но един ден те излизат навън и разказват истината за изродите вътре. Разказват тези, които са успели да се интегрират в обществото, които вече не се страхуват, че някой ще си отмъсти. У нас „сираци“ е неправилна дума – това са деца с родители, оставени да ги гледа държавата. Трябва да знаете какво се е случвало с тези пораснали деца, докато вие сте се опитвали да дарявате центровете за сираци.
За нашия герой Георги не е имало кой да се грижи. Той е дете на държавата. Вече е на 27 г. Оставен от родителите си веднага след раждането. Шестнадесет години прекарва в различни домове в България. Знае имената на биологичната си майка от акта си за раждане, но нито системата му позволява да я намери, нито той иска да я търси. За него това е жена, която му е дала живот, но в първите 18 години от него Георги никак не е бил сигурен дали това живеене си заслужава.
Детството му е истински сценарий за филм на ужасите. Филм, който за съжаление не е уникален за дете, пораснало в български дом за сираци.
Той не иска да има детски спомени. Твърди, че е успял да ги потисне много дълбоко в съзнанието си. Смята, че ако те изплуват, той неминуемо ще стане лош човек. Живота в домове той нарича просто „отвратителен“.
Свързва го с липса: на дрехи, обувки, храна, възпитание, внимание, загриженост. „Никой не се занимава с теб. В такива пансиони децата са същества, които вегетират.“
Георги помни глада. Помни как отива да си поиска допълнително ядене, но отказват да му дадат. От малък обаче той е бунтар и в онзи момент започва да вика, че иска още храна, защото вижда, че има останала. Не получава храна, а получава бой от по-големи момчета в дома. След години изводът, който Георги прави от такива свои спомени е, че домовете са огледало на държавата ни – „за големите има, а за малките не“.
Най-страшното, което Георги никога няма да може да забрави – изнасилванията в домовете. Големите момчета влизат нощно време в стаите на малките момчета и момичета и блудстват с тях.
Преди години Георги е бил едно от малките момчета. Той бързо осъзнава, че това което се случва не е редно. Преди няколко години, той напуска поредния дам да деца, а след това отива да живее в Фондация „Конкордия България“ казва, че там е било добре.
„Живот не ти дават, но пари на твой гръб взимат адски много“, добавя героя ни.
За длъжността „социален работник“ той обяснява, че тези хора са по-лоши и от децата – имало е случаи, когато дори служителите на „Конкордия България“ са се гаврели с деца. Всички са били наясно какво се случва, но никой не си е правел труда да вземе мерки. Порасналите деца в фондацията са необходими на възпитателите, за да им помагат да се спазва „реда“.
„Домове не за сираци, а за престъпници и курви.“ Това е заключението на Георги за институциите и за децата, които растат в тях.
Той не познава много хора като себе си. Такива, които са успели да се откъснат, да избягат и да започнат съвсем на чисто, новородени хора.
Днес Георги е на 27 години. Здрав и силен мъж, който си е създал своя легенда. За новите си приятели и познати той е израснал като нормално дете, в нормално семейство, с нормално минало. Той не желае да си спомня истинското минало още по-малко да разказва за него.
Не иска хората да го съжаляват и подценяват. Той вече е един от тях. Има хубава квартира и сериозна приятелка. Гордее се, че съвсем сам и с двете си ръце е успял да изплува и да съгради живот, който му харесва. Не се оплаква за нищо, но иска да продължи да се развива. Георги вече има приятели, има хора на които разчита, въпреки че никога няма да им се довери докрай.
Той разказва историята си не анонимно. Хареса си това измислено име и се усмихна, защото то е абсолютен антипод на миналото му. Поиска обаче разказът му да бъде чут, за да може ужасите, които е видял и преживял някога да спрат да се случват в институциите за деца в България.
Георги отрича миналото му да продължава да му влияе. Научил се е да живее в днешния ден с мисъл за утре. Но той не иска да има свои деца. Страхува се да създаде семейство. Институциите са го увредили завинаги. Ако има дете, иска то да има всичко. „А сираците раждат сираци. Страх ме е, че на детето ми може да се случи една стотна от това, което аз съм преживял. Никое дете не заслужава такъв живот. Затова е по-добре изобщо да не се ражда… Някои хора не трябва да имат деца, защото са по-лоши и по-глупави от животните. И защото животът на техните деца ще бъде е по-черен от смъртта.“