За трите законопроекта за хората с увреждания, чието изготвяне се свързва с очакванията за реформи в сектора пред news.bg говори Капка Панайотова от Център за независим живот.
Г-жо Панайотова, три законопроекта се готвят един за уврежданията, един за социалните услуги и един за личната помощ. Ще се случат ли реформите с тях?
Ако тези три законопроекта по някакъв начин съдържат верните регулации и точните разпоредби – да. Моето опасение е това, че ако не и трите, то поне два от тях, ще бъдат плод на компромис. Когато се прави компромис, при необходимост от генерална промяна, обикновено не се случва нищо добро. Компромисът е допустим тогава, когато се правят някакви козметични промени. Когато ситуацията изисква фундаментална промяна, компромисът не може да произведе нищо добро.
В случая говоря за Закона за уврежданията и Закона за лична помощ. Законът за социалните услуги също е едно особено творение. Плод на компромис и то от самото му начало.
Със сигурност е важно социалните услуги да бъдат извадени от Закона за социалното подпомагане, въпросът е дали има нужда от специален закон за социалните услуги. Със сигурност Законът за уврежданията ще бъде изключително тежък за работа. Вероятно ще налага някакви компромиси, защото този закон трябва да обърне политиката по уврежданията с хастара навън. Трябва много фундаментално да се промени всичко – от разбирането на увреждането като медицински проблем до подкрепата, която трябва да получават хората на индивидуално ниво, без да пропускаме всичко, което трябва да се направи по отношение на достъпността. Тук е именно е моят проблем, свързан със социалните услуги. Специални социални услуги има тогава, когато услугите за гражданите, не са достъпни за хората с увреждания. Тогава се налагат специални услуги. Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания изисква всички услуги, както и цялата среда да бъдат достъпни и дружелюбни за хората с увреждания. Ако това се случи, няма да има нужда от специализирани услуги за хората с увреждания.
Изключение са техническите помощни средства. Оттам нататък дневни центрове, нощни центрове и не знам още какви са абсолютно ненужни, ако средата е достъпна. Като казвам достъпна среда – нямам предвид само физическа достъпност, но и достъп до самите услуги. Виждате, че има конфликт още от самото начало.
Вече се започна полемика, която е още в много начален стадий, но трябва да бъде завършена – дали законът да се казва Закон за хората с увреждания или Закон за уврежданията. Това е много важен спор, защото колкото и да изглежда схоластичен, нека не забравяме, че има цяла наука – социална лингвистика, която не случайно възникнала. Тя възниква поради факта, че става пределно ясно, че езикът, който ползваме формира нагласи. Съответно нагласите формират речника. Така че е много важно, дали ще кажем, че правим Закон за хората с увреждания или Закон за уврежданията.
Аз отстоявам през цялото време наименованието Закон за уврежданията по две причини. Първо, защото увреждането, както и Конвенцията го заявява, категорично и България я е ратифицирала – уврежданията са социално явление. За да ги разбираме като такива, трябва да разглеждаме, както самите хора с увреждания, така и средата, в която те функционират. Затова говорим за Закон за уврежданията. Този закон трябва да съдържа основно две посоки на работа – адаптиране на средата и подкрепа за всеки човек с увреждане, съобразно неговите потребности. Не вида и степента на увреждане да са водещи, а индивидуалните потребности на човека.
Тоест социалната оценка да е водеща?
Аз лично не искам да я наричам социална оценка. Тук непрекъснато се спекулира със социална и медицинска оценка.
Твърдя, че водеща трябва да е оценката на потребностите на човека в общия социален контекст на развитие. Потребностите на човек, който живее в София, който е на 30 години и има висше образование и иска да работи подлежат на оценка, която би трябвало да произведе един вид подкрепа и като количество и като тип и то на определена стойност. Та би следвало да позволи на този човек да работи, съобразно своето образование, а не съобразно увреждането, което има. Увреждането не е статут. Не случайно Конвенцията определя увреждането като „бариерите в средата, които пречат на хората с трайни функционални дефицити да участват наравно в обществения живот“. Не е проблем моят полиомиелит, който съм изкарала преди 60 години.Проблемът е, че някъде няма асансьор и аз не мога да се кача по стълбите.
Законът трябва да бъде наречен Закон за уврежданията, именно за да включи в своите разпоредби решения на онези казуси на недостъпност на почти всички публични системи в държавата.
Това именно предизвиква необходимостта от специализирани услуги в държавата. Докато няма достъпност на публичните системи винаги ще има нужда от един паралелен свят. Това е нещото, което Конвенцията не допуска. Конвенцията казва не. Този паралелен свят трябва да бъде постепенно ликвидиран. Хората с увреждания трябва да бъдат включени в обществото и затова ние ще настояваме да бъде Закон за уврежданията. Колеги от национално представителни организации настояват да бъде Закон за хората с увреждания. Ако го направим Закон за хората с увреждания рискуваме да изпуснем този много широк социален контекст – който е най-важният. Най-важното е да има асансьор или да има рампа. Второто нещо, което е много важно – това уродливо творение на комунизма, наречено ТЕЛК и най-вече статутът, който има документът, издаван от ТЕЛК.
Има ли политическа воля, усещате ли подкрепа, за да се премахне ТЕЛК?
Ако трябва да отговоря директно – отговорът ми е незнам. ТЕЛК-ът е в едно друго министерство по здравеопазването, а цялата политика по уврежданията е в социалното министерство.
В социалното министерство има воля за промяна на политиките, но ТЕЛК-ът е в друго министерство. Остава извън полезрението на това министерство, в което има воля. Сега някой ще си помисли, че живеем в една държава – имаме едно правителство и когато има воля от страна на едно министерство, би трябвало да има и адекватна воля и от страна на другото министерство, защото те би трябвало да работят в синхрон. Някъде нещо тук се пука.
Това, което знам, че от Министерство на здравеопазването не излизат сигнали на воля да се премахне статутът на ТЕЛК-а. Той е много удобен за много хора, най-вече за ТЕЛК-овете, за национално представителни организации на и за хора с увреждания. Там се трупат диагнози. Всяка диагноза има по даден процент загуба на работоспособност спрямо здрав човек. Абсолютно безумие като теза! Най-накрая една математическа формула, която те я слагат в един компютър и излиза накрая 87% изгубена работоспособност. Оттук следват автоматично всички социални права – от пенсия поради инвалидност до добавка за интеграция.
А има ли воля тогава да се развърже ТЕЛК-ът от въпросните социални права?
При нас има не само воля, а решимост. Като представител на една доста голяма група активни хора с увреждания, на които ТЕЛК-ът просто им пречи. Дали ще успеем да предизвикаме воля и в здравното министерство, незнам. От страна на социалното министерство има разбиране за проблема.
Защото това е основна пробойна в НОИ?
Първо, че е основна пробойна в НОИ, второ ТЕЛК-ът поражда всички останали социални права. Ако има ТЕЛК и той е със същия статут, няма да има нужда от никаква социална оценка, защото това по закон е ненужно. Има едно решение – просто и елементарно. ТЕЛК-ът да си остане в Министирество на здравеопазването, но да не бъде документът, който решава дали аз имам увреждане или нямам увреждане и оттам нататък да произтичат всички мои права.
Дали до там ще стигне добрата воля много зависи, както от министър Петков, така и от премиера Борисов. Ако това се направи, ТЕЛК-ът ще си остане, но той няма да има никаква роля.
Мая Манолова се ангажира със Закона за личната помощ, защо?
Странното е, че всички се активизираха в най-неподходящия момент. Този Закон за личната помощ е идея на Центъра за независим живот от преди 15 години. Ние с група юристи и хора с увреждания като организация разработихме проектозакон за личната помощ буквално преди 15 години. И сме го внесли – Цецка Цачева беше тогава първи мандат председател на Народното събрание. Той отвисява там с години.
Срещаме се с Мая Манолова по нейна инициатива. Тя като омбудсман реши, че ще прояви законодателна инициатива като внесе проектозакон за лична помощ като инициатива на омбудсмана. До голяма степен той стъпва на проектозакона, който нашата организация разработи преди 15 години с някакви дребни промени. Дали ще успее – това би било добре. Той няма да има отношение към Закона за уврежданията или Закона за социалните услуги. Той може да функционира и е добро решение. Надявам се министър Петков и Мая Манолова да намерят общ език и да не се припознае законопроекта като политическа битка, защото тя не е. Поне за нас хората с увреждания – това не е политическа битка. Това е битка за живота.
Ако погледнете, колко човека са в залата с колички ще си дадете сметка, че те са тук благодарение на това, че има „Асистент за независим живот“ като услуга на Столична община. Колкото и да е уродлива и некачествена. Все пак я има. Наистина хора с много тежки увреждания, ако могат да живеят независим живот, то е само благодарение на асистентската услуга. Услугата личен асистент, не следва да се бърка с болногледач. Така както един професор има нужда от асистент в университета, така и човекът с увреждане има нужда от асистент, за да прави нещата, които той самият не може. Не да взима решения, не да му казва кое полезно, кое е вредно, не да го води на рехабилитации и да го мачкат – а да има възможност да каже: искам да отида на купон – асистентът да го заведе на купон, искам да отида на жена – да го заведе на жена.