Малцина са изморени от глупавото клише “пряка демокрация”. Малцина вярват, че референдумите са страшилище за бъдещето на нациите, за важните законодателни промени, за устройството на света такъв, какъвто бихме искали да го видим. “Да питаме хората”, “да им дадем право на власт” са толкова изначални сбъркани висши форма на демокрация, че както казва Сократ в “Държавата” на Платон, последната фаза, най-висшата фаза на демокрацията, винаги води до тирания.
Маргарет Тачър казваше, че референдумите жертват парламентарния суверенитет в полза на политическата изгода. Казваше това през 1975 година и всичко е точно толкова валидно и днес. И добавяше: “Може би починалият лорд Атли е прав, когато казваше, че референдумът е инструмент на диктатори и демагози.”
Темата за референдумите винаги ми напомня за старата история с Аугусто Пиночет.
Когато Аугусто Пиночет решава да проведе референдум на 5 октомври 1988 година той има два успешни народни вота зад гърба си. Цар е на референдумите, казват съветниците му.
Първият му тест е през 1978 година. Тогава зададеният въпрос към латиноамериканците е литературен шедьовър:
“Поставени пред опасността от международна агресия срещу правителството на отечеството, подкрепям президента в неговата защита на достойнството на Чили и препотвърждавам законното право на републиката за продължаване процеса на деинституционализация по начин, който съхранява суверенитета на страната.”
Чилийците са нация литературна и Пиночет получава 75 процента. Две години по-късно, през 1980, той си тръгва победоносно от втория референдум с 67 процента “за”.
Самият Пиночет не вижда опасност в следващия, трети референдум, който окончателно трябва да затвърди диктатурата и да му позволи да бъде президент още осем години.
С наближаването на заветната дата 5 октомври 1988, опозицията започва да работи активно. По онова време хунтата на Пиночет се е окопала добре и приближените на генерала не очаквали изненади. Нещо повече – страната се развивала добре икономически, властта контролирала медиите, зависимите от държавни заплати били много.
Единствената тема за безпокойство е международният натиск, който принудил Пиночет да проведе сравнително прозрачен вот.
Пиночет разрешил 15 минути програмно време (късно вечер) за опозицията. Техните 15 минути слава, казвал си той. Но точно тези 15 минути, с които хунта чилийски рекламисти се захванали, променили вота.
На 5 октомври 1988 за Пиночет гласуват 44 процента. Рекламистите залагат на позитивна кампания, която никой не очаква. Макар да запазвал властта си над армията, генералът изпуснал абсолютната власт в референдум, който сам е предизвикал. Ефектът на бумеранга.
Референдумите винаги имат такъв ефект. И са твърде опасно оръжие за игра.
Много учени са изследвали референдумите, едни са “за”, други са “против”, но повечето се обединяват около схващането, че референдумът е точно бумеранг и с него шега не бива.
В един референдум цял народ гласува по определен въпрос. Погледнато от някоя космическа станция, почти хиляда референдума са били проведени на национално ниво по света. Половината от тях в Швейцария. В почти всички избирателната активност е сравнително ниска като спада с всяка изминала година. В много резултатите не са представителни, съответно – неочаквани. Малко са имали положително значение в исторически план. Много са глупави, например тези в Швейцария.
Самата идея за провеждане на референдуми е родена по почтен начин, при това недалеч от нас, някъде в Атина, преди повече от две хиляди години. Разбира се, че референдумите остават част от демократичната традиция на модерните държави – на едно място са се зародили по площади, аули на университети, събрания; на друго място са заложени формално в конституциите.
В същото време, продължително историческо изследване на последствията от референдумите довежда дo два неминуеми изхода – а) резултатите не са добри в дългосрочен план и б) не заздравяват демократичните принципи в една страна.
Държавите днес са различни от държавите вчера. Глобализацията, свободното движение на хора и куп други неща ги превръщат в комплексни формирования. Така както роднините на болния делегират на хирурга да извърши операция или пасажерите на презокеански лайнер се доверяват на капитана и неговия екипаж, населението на една държава делегира определен тип работа на политици, избрани за това.
Ще кажете – как да се доверим на хора, които не сме избрали, не познаваме, не сме стиснали ръката, не сме погледнали в очите, не сме поговорили с тях? Но така работят успешните спортни отбори, армии, компании, държави. Така е навсякъде по света, независимо от културите, така ще бъде. Колкото и безумно да е изграждането на АЕЦ “Белене” няма как да довериш такова решение на хората, защото мнозинството от тях не разбира нищо от темата. Доверяваш се на политиците като гласуваш за тях и тайничко се молиш, че по-добрите ще спечелят.
В същото време аргументите против провеждането на референдуми не са един или два:
1) решението на народа след провеждане на референдум често изненадва (както казва Сенека – “хората от тълпата живеят като в гладиаторска школа – с когото днес са пили, с него утре се бият”);
2) референдумът е отказ от власт на легитимно избраните да я упражнят, алиби за властимащите;
3) един референдум води до друг; защо за този въпрос да има референдум, а за онзи за няма и това може да се превърне в опасна тенденция;
4) всяко общество е податливо на популизъм и провеждането на референдуми по безумни теми също е опасно;
5) населението на всяка страна е слабо информирано, за да вземе решение по експертен въпрос;
6) правителството никога не е неутрален наблюдател и самото формиране на въпроса може да обърка тотално нещата;
7) определени групи могат лесно и с малко средства да повлияят на вота на хората;
8) на доста въпроси е трудно да се отговори просто с “да” или “не”;
9) честото провеждане на референдуми също води до апатия сред избирателите; на практика навсякъде по света избирателната активност на референдуми е по-ниска от тази на обикновени избори;
10) ниска избирателна активност на референдумите изопачава крайния резултат;
11) в някакъв момент определено решение може наистина да доведе до абсолютна тирания на мнозинството (тогава всичките активисти за това или онова, в крайна сметка ще бъдат напълно разочаровани от крайния резултат);
12) финансирането – честото провеждане на референдуми струва пари, които ние плащаме; от друга страна правителството на власт винаги е облагодетелствано – има повече средства за кампания и т.н.
13) в исторически план референдумите, които помним водят или до диктаторско управление, еднопартийни системи, легитимацията на Наполеон или до глупави въпроси като тези в Швейцария (колко дни да почиваме през лятото, каква да е цената на книгите, да работят ли проститутките в секс кутии, да имат ли право животните да се представляват от адвокат);
14) дават шанс на безумни идеи (1000 лева минимална заплата, циганите вън и т.н.) да получат бърз отговор “да”;
15) играят опасна роля срещу парламентарната демокрация като такава (не че в България има такава);
Вярно е, че не всички референдуми се вписват в горните 15 примера. Затова трябва да бъдат провеждани възможно най-рядко или изобщо забравени.
Не бива да се забравя и още нещо – колкото и властимащите да представят, че референдумите са “глас народен”, толкова те ги използват (и ще ги използват), за да прокарат своето виждане по въпроса. Колкото и да ни се иска, такова стечение на обстоятелствата е непреодолимо, защото референдумите работят по един начин и той често е в интерес на управляващите, не на любимия ни “глас народен”.
Константин Вълков
Егоист