Виктор Божинов: Частните телевизии правят сериали без пари, отблъскват зрителя

За мен се говори, че съм сприхав, капризен и избухлив. Така е.

Параскева не ме видя на първата ни среща

За някои режисьори работата на снимачната площадка е призвание, а за Виктор Божинов е професия. Такава, която изисква не просто да имаш власт над събитията пред каме­рата, но и да осъзнаваш, че бо­равиш с нещо крехко. Смята и, че абсолютно задължение на режисьора е във всеки кадър, във всяка сцена, във всеки свой труд да вложи част от душата си.

Несъмнено той е точният човек, от когото всички очакват да съ­здаде шедьовър по високо оце­нения роман на Милен Русков „Възвишение”. Продукцията се пази в строга тайна, но около нея върви трескава подготовка и се възлагат големи надежди този проект да се окаже истин­ски значимо събитие за родно­то кино в последните години, филмът ще бъде и първият игра­лен проект на Божинов, който е истински спец в сериалите, като е работил по „Стъклен дом”, „Столичани в повече”, „Връзки” и разбира се, „Под прикритие”. В момента той интензивно снима с екипа на криминалната пореди­ца последния сезон, а от 11 януари в Русия ще стартира та­мошната версия на американ­ския хит „Кости”, зад който отново стои неговото име. Дори отстрани си личи, че люби­мите му жанрове са стилният екшън и качествената комедия, най-добре в комбинация. Дори повечето си сериозни принципи той често поднася с шеговита окраска.

„Понякога успяваш, друг път се проваляш. И пред камерата е като в живота. Най-важното за работата в киното е екипът, за­щото филм се прави с хора. Ма­кар че винаги когато стане хубав продукт, режисьорът може да каже: „Аз го направих”, а когато се окаже провал, да изтъкне: „Направих го с тези.”

– Г-н Божинов, наели сте се с отговорната зада­ча да филмирате прекрас­ния роман на Милен Русков „Възвишение”. Лен­тата е обвита в мистерия и както ви обещахме, ня­ма да разбулваме тайните около този ваш първи игрален филм,  но поне кажете трябва ли да чака­ме дълго премиерата му?

– В активна подготовка сме. Има избрани актьо­ри, но няма да кажа кои са. Живот и здраве зрители­те скоро ще могат да вид­ят и оценят работата ни. Процесът е доста сложен, имаме доброто желание да покажем филм до края на тази година, но своето влияние имат много раз­лични фактори, които не можем да контролираме.

Много дълго търсих историята, от която да направя пър­вия си игрален филм. Ни­кога не съм искал просто да заснема каквото и да било. Щом прочетох ро­мана на Милен Русков, всичките ми сетива се ак­тивизираха. Книгата е ед­но събитие на културния ни фронт. Всеки човек трябва да го прочете сам и да има лична среща с това произведение, за да раз­бере напълно всичките му художествени каче­ства.

– Георги Стайков споде­ли, че очаква лентата да се превърне в истинско събитие не само заради историята от страниците на Русков, но и заради факта, че именно вие я режисирате.

– Стремя се да съм отго­ворен към всичките си проекти. Съответно за този съм дори повече от обикновено. Искам хора­та да гледат този филм, да го разберат и да го почув­стват. Досега съм правил предимно тв продукция, като умишлено се пазя от снимане на реклами. Да, снимам продуктово пози­циониране, но то съще­ствува, за да може тв поредицата да се дофинансира. Тъй като повечето проекти имат хронична необходимост от допълнително финансиране. Казвам го покрай въ­проса за отговорността, която ми се иска да имат телевизиите у нас. В мо­мента тече един процес, който за мен е изключи­телно абсурден. След ня­каква вълна от сериали, кои успешни и кои не, ве­че всички телевизии с из­ключение на БНТ се опи­тват да произвеждат та­кива с два пъти по-ниски бюджети от това, което практиката е показала като допустимо и въз­можно. Така качеството все повече се влошава. Трябва да се правят каче­ствени продукции, а не са­мо да се борави с бакалския тефтер, според кой­то е най-евтино да се на­пазаруват турски сериа­ли. Лошото производство отблъсква зрителя.

– Според вас с какво „Под прикритие” успя да спечели симпатиите на българите  пред малкия екран? Ето че постоянно се появява фалшива ин­формация, че всеки мо­мент  ще  стартира, из­глежда,  хората  нямат търпение.

– По принцип да се угаж­да на публиката, не е моя и наша задача. Аз искам да провокирам нейния ин­терес. Зрителите у нас са съвсем нормални и искат да  гледат действителни истории от реалния жи­вот. Събития и герои, с които могат да се идентифицират. В „Под прикри­тие” се събраха много фактори, които го напра­виха успешен продукт. На първо място е историята, която е достатъчно атрактивна от време оно -за гоненицата между до­брите и лошите момчета. Сериалът успя да съче­тае в себе си сериозното и забавното, подкрепен от един професионално на­писан сценарий и с много добър актьорски каст. Много важно е и съдър­жанието, което хората гледат в сериала, а преди това са видели в новините или тепърва ще видят. То­ва обстоятелство е благо­дарение и, разбира се, на Слави Ангелов като криминален консултант на проекта. Така нещата от живота дават един аромат на истина в „Под прикритие”. Затова се харесва, и то не само у нас. В немския „Амазон” има комента­ри, които показват завиден интерес. Сериалът“ живее свой живот.

В момента пазарът е свръхзадоволен, затова да изработиш нещо, кое­то да е хубаво, не е доста­тъчно. На човек му тряб­ва цял един живот, за да изгледа всичко, което ще му хареса. Затова трябва да се правят уникални продукти, които да впе­чатляват и да се открояват.

„Под прикритие” обаче не можеше да се случи ни­къде другаде освен в БНТ, защото те имат це­лево и адекватно финан­сиране. Би трябвало та­къв откровен комерсиа­лен продукт да бъде фи­нансиран от частна теле­визия, но всъщност му дава живот държавата, докато частните не могат да си го позволят. Изоб­що положението в кино­то у нас е пълен хаос. В същото време и високомерието на българския кинаджия е огромно. Изобщо не го одобря­вам.

– Всъщност в последния излъчен сезон вие сте „истинският” убиец на Джаро. Прости ли ви Ми­шо Билалов?

– Всъщност нямах учас­тие в сезона от неговото начало. Намесих се чак в последните епизоди, за­щото тогава работех по руския вариант на „Ко­сти”. Когато се върнах у нас, концепцията за сезо­на вече бе построена. Ре­шенията са на продуцен­тите, телевизията, между­народните дистрибутори и т.н. Всъщност това, кое­то ме привлече силно на финала, е, че в него сценарно се затваря линията на конфликта Попов – Джаро. Мишо Билалов знаеше от самото начало какво ще се случи с него­вия герой. С него се опитахме дори да дадем шанс на персонажа му да се покаже в добра светлина. Да го обърнем и да пока­жем, че е човек. На Мишо му се искаше да излезе от сериала и да се сбогува с Джаро именно така – по­добаващо. Аз пък исках да покажа, че има и лоши герои, но само защото са по­казани по определен на­чин, а те винаги имат и друга страна, която тряб­ва да бъде видяна.

– Имате ли си формули, правила и принципи, с кои­то работата на снимачната площадка да върви по-лесно?

– В практиката човек си изработва професионални рефлекси. Образованието се случва на терен, а не се получава   в   академиите. Най-важно за мен е и се опитвам всячески да не се повтарям.

Също така имам соб­ствени клишета, с които мога да изляза от ситуация, когато се налага бързо ре­шение. Дори да не искам, понякога съм принуден, защото времето ме при­тиска. Не мога да чакам да спре да вали и да изгрее слънце, за да стане по-ве­лика сцена. Трябва да се планира отдалече, да се следят прогнозите и да се правят куп други органи­зационни подробности, за­щото става въпрос за вре­ме и пари. Много е важно обаче и отношението към екипа. Кино се прави с хо­ра. И не с работа от сутрин до вечер в един механизиран процес, а когато всеки и особено режисьорът вложи част от душата си в работата.

– Като професионалист твърде  критичен,  изиск­ващ и невъздържан ли сте, или напротив?

– Казват, че когато на терена има драма, на екра­на нищо няма. По принцип аз съм всякакъв. Поняко­га   реагирам   спонтанно, друг път имам премисле­но поведение. За мен се говори, че съм сприхав, капризен и избухлив. Така е. Въпросът е, че трябва да се съобразяваш със си­туацията. Ако снимам смешна сцена, няма как да ходя лош и навъсен и да викам: „Това сега трябва да го направите смешно.” Смятам, че от режисьора трябва да идва енергията.

– С кои артисти се рабо­ти най-трудно?

– Обичам да работя с ин­туитивните и истински ар­тисти.

Не обичам да работя

с позьори. Да се сблъсквам със суетата

на хората. Иначе обожа­вам артистите с всичките им плюсове и минуси. За съжаление в последните години всеки дебне да из­кара пари. Липсва ми отда­ването на 100%. Сега всич­ки бързат да приключат, защото трябва да тичат за постановки.

–  От кого винаги сте се стремили да се учите като режисьор?

– Имал съм удоволствие­то да се срещам с много големи имена, докато тру­пах опит като втори ре­жисьор на различни чуждестранни продукции. Ка­то например Режис Варние, братя Тавиани и Тимур Бекмамбетов. Всеки от тях си има своя подход към историята. Тавиани ме впечатлиха с това, че двамата се редуват да сни­мат. Единият прави един кадър, другият – следва­щия. Невероятно е, защо­то естетическите им раз­бирания са общи, но едно­временно всеки от тях добавя и по нещо от себе си и това създава една магия. И не се дават просто ня­какви команди на актьори­те, които пък понякога имат свои претенции. Из­общо кинаджийската ра­бота е като отношението в една глутница. С едни хора гоните даден резултат, вълци сте, искате да се на­храните, обаче сте диви животни, всеки е сам за се­бе си и все пак част от гру­па.

– Каква бе работната ат­мосфера в Русия и каква е разликата с тази у нас?

– Разликата е в мащаба. Бюджетът на „Кости” бе около шест пъти по-голям от този на „Под прикри­тие”, а времето е същото. Един епизод се снима за 6-7 дена. Имах възможност да работя в един от техните кинокомплекси – „Амедия”. Една бивша фабрика за лагери, в която днес има десет малки павилиона колкото големите в нашия Киноцентър и шест огромни. Във всеки тече­ше процес. Или се строи декор, или се снима. И това е един от трите комплекса в Москва. Производството там е огромно и в същото време никой не гледа в паничката на другия като у нас.

Ние сме жертви на тежка шпиономания и все се крием, а там никой не се интересу­ва какво прави другият. Не са важни парите, а резул­татът.

– Докато работите по „Под прикритие”, отказ­вате да вземете участие в „Непобедимите”. Често ли ви се налага да нравите такъв избор?

– Това не беше труден из­бор. По принцип обичам да сменям проектите и бя­гам от рутината. Да стар­тирам, да направя начало­то, да изградя нещо от ну­лата и да го оставя в ръце­те на други хора. „Столи­чани в повече” го вдигнах първата серия и си тръг­нах. „Къде е Маги?” – съ­що. Само в „Под прикри­тие” се задържах и ми ста­на   важно   и   интересно. Както и във „Връзки”. Макар че го нападнаха, на мен ми харесват тънката комедия, позитивният раз­каз и лекотата. Дано да има и втори сезон.

– С вашата половинка Параскева Джукелова го­ворите ли си вкъщи за ра­бота?

– Да. Разбира се, има и ситуации, в които тя виж­да, че след дълъг ден не ми се говори, и ме оставя. Ко­ментира работата ми. Критична е. Аз я слушам, спорим, понякога се съгла­сявам с нея, друг път се за­щитавам и така.

– Как се запознахте?

– Първо я гледах във филма „Сезонът на канар­четата”, когато през 1991-1992 г. течаха редовни про­жекции в зала „Гео Ми­лев” в Партийния дом. Ка­то свърши филмът видях как едни хора плачат и си казах, че е лента с резултат при такова вълнение. Трябваше да изготвя една курсова работа във ВИТИЗ и асистентът на моя професор Христо Христов ми уреди среща с Параске­ва. Седя, чакам я да дойде, виждам я, че влиза, застава пред мен, поглежда ме, обръща се и тръгва обрат­но.

После се оказа, че е късогледа. Не ме видя на първата ни среща, която бе по работа. После дори тя е споделяла как още тогава съм й ка­зал: „И да знаеш, че не трябва да се смесва лично­то с професионалното.”

– Дъщеря ви Калина има ли афинитет към киното?

– Към киното все още е рано да се каже. Артистич­на е. Ходи на балет, на му­зика, на спортни танци и на английски. Само на шест години вече може да изна­ся малък концерт на един бял роял. Крушата не пада по-далеч от дървото. Изключително обичам да ходя с нея на кино. Макар че сме предимно на анима­ции. Усещам се, че самият аз не гледам много филми, както едно време. С нея виждам истинската същ­ност на седмото изкуство.

С каква емоция го въз­приема. Заведох я дори на „Междузвездни войни”, на които съм голям фен. Бях един от 800-те човека, при­съствали на първата про­жекция в кино „Сердика” на „Империята отвръща на удара”. Калина е една идея по-малка за този филм, но й хареса. Разпи­тва ме за предходните ча­сти и се впечатли. Като стана дума, много искам да видя резултатите на фил­ма на Майя Виткова, която се престраши и го пусна в кината заедно с „Междуз­вездни войни”. Изключителна смелост. Винаги трябва да има поне два български филма в афишите на кината у нас. Не може да се правят про­дукции само за фестивали. Освен това защо францу­зите трябва да гледат само наши филми за цигани, за­щото е много фестивално. Има и много други теми. Чудя се дали ще има човек, който ще хване оцелелите от Якоруда?! Ще стане прекрасен филм за едни хора, които са се напили, половината са умрели, а другата половина търсят справедливост. Всичко обаче е тръгнало оттам, че един от тях е купил два ли­тра ракия срещу един заек. Балканска история. Отко­га не е правена хубава бъл­гарска комедия в духа на „Оркестър без име”?!

– Бихте ли режисирали бъдещето на дъщеря си, както го правят много ро­дители, понякога и несъз­нателно?

– Много ми се иска да не го правя. Тя сама трябва да се развива. Моя задача е да й помогна да си оформи свой вкус. Родителите трябва най-вече да опазят децата си да не бъдат пре­взети от материалното, но с всеки изминал ден става все по-трудно. Надявам се, че с майка й ще й дадем достатъчно свобода да се изгради сама като човек. Всичко, с което за мо­мента се занимава, е по нейно собствено желание. Още по-интересното е, че не са моментни интереси и не се отказва от нищо. От­говорността към децата е най-важна.

– Какво е чувството да имаш власт над събития­та, които се случват… пред камерата?

–  Има режисьори, за които работата е призва­ние и власт, а за мен е про­фесия и тежък труд. Не ми е важно да се разпореж­дам, а искам да ми е инте­ресно и вълнуващо. Каквото и да постигна, знам, че съм го направил с други хора. Макар че винаги ко­гато стане хубав продукт, режисьорът може да ка­же: „Аз го направих”, а ко­гато се окаже провал, да изтъкне: „Направих го с тези.” (Смее се.) Понякога успяваш, друг път се про­валяш. И пред камерата е като в живота. Трябват усилия, но и късмет отго­ре. Трябва да се отнасяш към всяка дадена възмож­ност като към нещо крех­ко. Дай боже и занапред да се занимавам с това, което ми харесва.