Опитвали са се да ми разясняват какво е банкомат, уверявали са ме, че в София се пазарува с рубли, разказвали са ми как всички българки се научаваме от бабите си да правим магии. Последното пък го чух от една унгарка, чийто син имал някога любов с българка, която, според нея, го била омагьосала по стар, прабългарски обичай.
Да си българка в чужбина е доста забавно.
Стигнах до този извод след двегодишен живот на емигрант в компанията на англичани, французи и малко испанци. Сред тях аз съм единствената позната българка от плът и кръв. При всяко запознанство този факт ги кара неосъзнато да правят крачка назад, за да ме огледат цялостно, след което възкликват с изненада „О, наистина ли?!“. Сякаш бих могла да си го измисля или да казваш, че си от България, е някакъв супер майтап.
Едно от първите ми запознанства на острова, където живея, беше с англичанка около шейсетте, пиеща мълчаливо в местната кръчма в компанията на своя безмълвен съпруг. Вестта, че аз съм българка, я оживи, все едно съм хуманоид от най-ново поколение. Чакаше с отворена уста да произнеса каквото и да е словосъчетание и се дивеше шумно на всеки мой жест.
„Ау, виж я как пие вино!“, сръга съпруга си в ребрата, когато отпих от розето си. „Не е ли забележително, че и в България (тук произнесе името с особено натъртване) имат мобилни телефони?!… Джеф, погледни, не знаех че българките носят панталони!… Стеф (към мъжа ми), а ти как така си се оженил за една българка, като си от Париж?!“
Върхът беше, когато жената реши да прояви чувство за хумор и ме отстреля с прозрението: „Трябва да внимаваме с теб, защото сигурно можеш да убиеш човек с чадър!“… Шегичка с политически привкус – чула е за убийството на Георги Марков и сега текат леки шеги в тази посока. Все едно да вдигнеш ръка за хитлеристки поздрав при запознанство с германец.
„О – невъзмутимо отвърнах – аз и с думи мога да го убия!“. След което се вторачих между веждите й с най-тъмното на кафявите си, диви, балкански очи.
Имаше ефект – британката тихичко се впи в чашата си, а оттогава, когато ме види, е най-любезната, мила и учтива мисис на света. Говори ми за градината си, за внуците, за времето. Думата „чадър“ никога не фигурира в тези разкази.
Да си българка сред местното чуждоземно обкръжение е любопитно. Каквото и да направя, на тях им изглежда невероятно – все едно съм рисуваща слоница или бебе-шахматист.
Когато ги каня на гости, гледат манджите ми като на перфидно химическо оръжие. Ако сложа на масата пръстен гювеч, се вторачват в него, сякаш като повдигна капака, отвътре ще затанцува кобра или ще се покаже ръка с граната. Понеже се налага винаги да пояснявам какво е съдържанието му, те като деца търсят отделните съставки в сготвеното и с радостни възклицания го откриват: „О, виж ти, картоф!“ , „Уау, морков!“… и с облекчение установяват, че все пак вътре няма рога и копита.
Сред най-подозрителните храни, които една българка може да сервира на западноевропейци, е баницата. Първо, отнема им около десет минути да произнесат това „баница“ – банИтса, ванисъ, бедица, бъндиса и какво ли още не.
После им става много важно да разберат всеки един от продуктите вътре и да го сравнят с нещо, което познават. Казвам за корите – били като пакора в индийските ресторанти. Казвам за бялото сирене – било гръцко и било фета. Продължавам с яйцата – аха, омлет със сирене било.
Като им сервирам нарязани парчета по чиниите, гледат ги от едната страна, после от другата, чопват с вилицата отляво, повдигат отдясно, изравят пълнежа и го наблюдават като марсианска почва.
Съмнителна работа е баницата!
Съмнителна съм им и аз, защото не са малко основанията да гледат на мен като на свръхчовек, подобрен в бивша комунистическа тайна лаборатория. Например – защото мога да пия ракия, без да се задавям, да кашлям или да показвам видими белези на физически стрес…
Когато им обяснявам, че ракията е като тяхното уиски, ведро ми се смеят насреща и започват още по-подозрително да душат чашата, да оглеждат течността вътре и да се ослушват, преди да пробват.
Пробата винаги е свързана с пуфтене и пулене, последвани от изумление, че на мен нищо ми няма при досега с това „блъди стронг дринк“.
Да бъда местна екзотична забележителност спомага и мъжът ми, който шумно се гордее с моя произход. Да си женен за българка, според него означава, че имаш жена, която не се страхува от нищо и може всичко. Мога да сменям гума, знам как се бодисва с латекс, отстранявам леки повреди по малки електрически уреди, правенето на зимнина ми е в кръвта, мога да нося тежко, имам общи, но добри познания относно земеделието и при всичко това рядко можеш да ме чуеш да се оплача.
Ако някой изрази съмнение в моите супер възможности, той отговаря просто „ама тя е българка – тя може всичко“.
В един такъв разговор наскоро случайно споменал, че като ученичка съм ходила на специално военно обучение, където са ни учили да сглобяваме и разглобяваме Калашников. И елате да видите какъв респект, граничещ със страхопочитание цари оттогава към мен сред британската общественост! В английския пъб ме гледат като Никита, поздравяват ме мило един през друг и със сигурност си ме представят надвечер как се упражнявам в несвяст с личния си Калашников, целейки се тихичко в местните гущерчета, преди да седнем на масата с моите баница и гювеч.
Въпреки новия героичен имидж на българката, има някои неща, които чужденците винаги ще продължават да вярват за нас.
Преди година например една от новопристигналите резидентки (този път от Венецуела) много се зачуди, че у нас имаме няколко телевизионни канала – беше убедена, че е един и ни го пускат по няколко часа всеки ден. Една испанка се опита да ми обясни какво е цигулка, защото смяташе, че в „мюсюлманските страни нали нямате симфонични оркестри?!“.
Опитвали са се да ми разясняват какво е банкомат, уверявали са ме, че в София се пазарува с рубли, разказвали са ми как всички българки се научаваме от бабите си да правим магии. Последното пък го чух от една унгарка, чийто син имал някога любов с българка, която, според нея, го била омагьосала по стар, прабългарски обичай.
Върхът в изненадващите познания относно България беляза един австралиец, който така и не ми повярва, че съм от страна с това име.
Според него България не съществува от шест-седем века. Българите са претопено племе, а между Гърция и Румъния днес няма нищо друго, освен междудържавните им граници.
Изненада се от дъното на душата си, когато му показах и лична карта от България. Кирилицата беше достатъчна да го убеди, че всъщност идвам някъде от бившия Съветски съюз.
Накрая се наложи да повярва на Уикипедия, че все пак такова нещо като България има и се зарече да дойде да види на място що за хора го населяват. Убедих го, че от известно време усилено работим по програма за европеизиране на населението, така че, когато дойде, най-вероятно ще сме се научили да ходим на два крака, да не ядем на казан и да си прикриваме голотиите.
Дали разбра иронията ми обаче… не съм сигурна.
webcafe.bg