Г-н Вацев, като човек, който е бил в реалната политика, а сега я наблюдавате с изследователски интерес, изненадан ли сте от хода на събитията след президентските избори? Малцина очакваха ГЕРБ да ги загуби, още по-малко да напусне властта…
От самото им начало у мен останаха някакви подозрения, че смисълът на упражнението беше ГЕРБ да загуби. Единственият безопасен ход за Борисов беше да стане президент, в резултат на което след един сравнително успешен мандат (а ние нямаме критерии, според които да измерваме успеха на президента) би могъл да се измъкне на безопасно място. Да опази името, донякъде честта, вероятно здравето си и, разбира се, парите, за да доживее до блажения край, когато ще може да прави мачлета, докато се движи. А може би дори и да играе голф. Някакви сили явно му попречиха да направи този ход. Хубавият, осветеният път поради някакви причини сега е закрит. Той разбира, че американците се отнасят към него със зле прикривано раздразнение. Очевидно не го харесват и аз напълно ги разбирам – те не обичат подобен род хора дори когато са лоялни към тях. А към лоялността на Борисов има въпроси.
Но аз мисля, че всичките тези неща не са интересни сами по себе си, а само като технологични етапи при изграждането на широка, надпартийна, национална коалиция „в името на спасението на България”. На практика това означава, че ГЕРБ трябва да престане да претендира и за президентската власт, която е символна. Тя трябва да се даде на „Позитано” 20, за да може днешното ръководство на БСП да се обърне към членската маса и да каже: „Видяхте ли, победихме! Ето, ние вече не сме гето, а сме реален субект на новия политически живот в България”. Защото атмосферата на гетото съществува в БСП изначално. Тя така е направена – да не смее да пипне власт.
Какво може да гарантира успеха на толкова сложно начинание?
Често действителността не позволява на всички замисли да се реализират, дори и на най-хитрите. Даже по-скоро не вярвам в успеха на начинанието, защото гербериатът няма да одобри този модел, нито пък в БСП лесно ще свикнат с подобна мисъл. Нищо чудно участниците, чиито роли са написани, дори и без да ги знаят, просто да не ги одобрят и да не ги изиграят добре. Знаем, че България е гробница на недовършени или на катастрофирали политически проекти. Политическа автоморга. Повечето замисли са се провалили и това създава специфичната атмосфера на „Каква я мислехме, каква стана…”.
И новият президент Румен Радев ли е участник в този сценарий според вас?
Имам такива подозрения, друг е въпросът, дали знае. За добрите режисьори най-добре е някой да участва в техния сценарий, без да се досеща за същината. И това не е моя конспирологична нагласа, а духът на нашия живот. Той представлява непрекъснати усилия да реализираме конспиративни сценарии, които неизменно се провалят. Затова при нас е нарушен самият принцип на реалността. Някога, когато гледах възхода на Бойко Борисов, си мислех: „Това е, но то всъщност не може да бъде”. В един момент свикнах и си казах: „Аз съм съгласен, че не може да бъде, но важното е, че е”.
Реалните господари на ситуацията много добре бяха преценили, че Борисов трябва да седи на осветеното място на сцената и да говори хумористични нелепици, за да весели публиката. А отзад, в сенчестото място на сцената, стоят истинските управленци – хора без лица и без имена, но с управленска власт. Но струва ми се, че Борисов вече изразходи обективния си исторически ресурс.
Напомня ли Ви на нещо в миналото днешната политическа ситуация?
Ще го кажа съвсем просто. В по-широк план днешните срамни действия на широки групи хора имат корени в миналото преди повече от двайсетина години, по-точно през последното десетилетие на българския социализъм. Тогава идеологията беше изчерпана и започна битката за уреждане на децата. Днес е табу да се говори за 80-те, когато се родиха всички проекти, с които номенклатурата направи отчаяния си скок. Битката на тези хора беше да се превърнат от съсловие в класа. И се провалиха, разбира се. В този смисъл над изначалния проект на съвременна политическа България витае призракът на неуспеха. На генетично заложения неуспех. Наблюдавах съвсем отблизо тези процеси. Другаде политическият елит се оформя по съвсем различни критерии. А у нас решиха, че са елит, защото са на власт. Българите свикнаха да живеят в този, измисления свят, в концептуалните хоризонти на късносоциалистическата държавно-партийна номенклатура. А Борисов е просто нейната охрана.
В края на 80-те в България не бяха пожалени сили и средства, за да се постигне една идея, изглеждаща абсолютно разумна тогава и абсолютно безумна на следващия ден. Идеята беше да живеем „като хората”, разделяйки Партията от Държавата. Звучи безумно като политологическа логика, то е, като да обезцветиш цветните метали. Резултатът, който се получи, е БСП – партия с предначертана съдба да бъде гето, никога да не пипва власт. А когато случайно й се случваше да се докосне до властта, тя се държеше сякаш е станала жертва на незаконна бременност – бързаше да се отърве, като пометне под масата, ако може. Помня първия път, в който БСП все пак спечели изборите през 1994 г. Тогава на Виденов му се каза, че това няма да му се прости, защото нарушава правилата на играта. И затова партията на бездържавността се чувстваше толкова добре под ръководството на Станишев. Със самото си съществуване и плахо участие в изборите БСП трябваше, губейки непрекъснато, да легитимира другата политическа сила СДС, която изначално беше надарена със свойството да бъде собственик на времето и хегемон на историята. Силата, която носи надеждата на пострадалия от тоталитаризма български народ. И когато СДС избълбука в канализацията на историята, БСП осиротя. Появиха се ГЕРБ, които възприеха седесарството като дух. Това вероятно сега ще срути кариерата на Борисов, въпреки че той изначално имаше шанс да бъде възприеман като нещо различно.
Така от другата страна се получи също нещо много странно: държава, която не е партия. ГЕРБ не е партия, ГЕРБ е държавата. Но не държавата с блясъка и величието на етатисткия идеал. А държава на чиновничество – колективен, съсловен собственик на държавните атрибути. Плюс родата, балдъзите, деверите, братовчедите, махалата и охраната. Плюс фризьорките и специалистите по интимна подстрижка и поддръжка на кучето. Околодържавното съсловие – челядта на държавата, която живее над държавата, чрез държавата, за сметка на държавата, около държавата и се изхранва от държавата, делейки европейски пари. Борисов няма партия. И това обяснява неговите странни кадрови решения. Партията – освен другото – е безкраен кадрови резерв, а той намираше кадрите си по кръстовища, по случайни познанства и пр. Борисов никога не е бил ръководител на партия. Освен ако не броим за партия Цветан Цветанов. И друго няма. ГЕРБ няма идеен, няма политически живот – просто група мениджъри, но с добър апетит.
В кампанията за президент изглеждаха като битов комбинат – откриваха градинки, кръстовища, санираха блокове, организираха безплатни медицински прегледи…
Да, това е най-доброто, което могат да направят. Макар и добре организирани, партиите от такъв тип са изложени на някои рискове. Първо, стават змиярници – настъпва момент, в който всички започват да мразят всички, тъй като ресурсите винаги намаляват, а апетитите се увеличават обратнопропорционални на ресурсите. Второ, тъй като това са родово-племенни образувания от махленски тип, те привнасят стари родови вражди и омрази. Горната махала мрази долната. Те могат например да наритат спортен отбор, както се оказа. Защо? Ей така, „защото ги мразим”.
Подобни формации са удивително безпомощни срещу всяка една партия, ако я има, ако тя наистина е такава. Силата на Бойко Борисов е точно равна на слабостта на БСП. Тъй като там са се заклели да не барат власт и съдбата изисква непременно да се скрият или зад широките рамене на Доган, или зад бляскавото теме на царя. Никога няма да забравя как по улиците пишеха „Комунисти, стига жажда за власт!”, а на „Позитано” се чудеха как да се отърват от властта. Между другото забелязвате ли, че концентрацията на социалисти в БСП е най-ниската в обществото. Ако срещнете някакъв социалист, най-вероятно е той да не е член на БСП. И това е главният проблем на Корнелия Нинова, а не как да се надлъгва с Бойко Борисов. Но нека тя да решава…
Едва ли ще отречете, че БСП отново успя да се върне в играта? Изглежда като партия, която се готви, ако не да управлява, то поне да участва в управлението.
И затова на Нинова, на Гергов и на другите субекти около нея толкова им харесва да имат власт, ама не истинска като носене на отговорност.
Така стигаме до дефиницията на българското президентство: то не е власт, президентът е само символна фигура. Символната власт е много шарена, лъскава като играчка за елха. Но е куха. По дефиниция държавният глава е нещо като естествен говорител и репрезентатор на българския политически елит. Спокойно можем да кажем – какъвто елитът, такъв и президентът. Затова на мен винаги ще ми липсва Плевнелиев, в когото виждам разкритата тайна на българския елит. Голата истина за него.
Но новият президент изглежда тъкмо като негов антипод?
Генерал Радев беше търсен и избран по геометричен принцип като човек, който е точно обратното на Плевнелиев. Където имаше „минус” слагаха „плюс”. Но да изпъкнеш на фона на сегашния президент не е трудно. Самият Плевнелиев беше замислен така, че да създава контраст с Борисов и да бъде негов фон. По ирония на съдбата сега отново, без да иска, работи като фон. Това е неговата мисия.
Дали пък доста хора не подценяват Радев?
Да, Радев ще бъде президент. Но в природата еднолична власт не се наблюдава. И това не е конспирология, а физиология на властта. Зад египетския фараон са стояли жреческите и военните съсловия, зад руския император е седяло дворянството, зад американския президент са 1000 изтъкнати семейства от по-първа ръка, които в момента трябва да свикнат с Тръмп, защото стана грешка… Тоест интересно е кого репрезентатира генерал Радев. Той е щастливо конструирана политическа реалност, без дори още да го осъзнава.
Навремето в царска Русия е имало едно звание, наричали са го съвсем сериозно – губернски предводител на дворянството. Любимият ми герой Киса Воробянинов – дясната ръка на Остап Бендер, беше именно такъв. Значи, захлупена губерния в долния край на Сибир, дворянството се състои от оскотели герои на Гогол, но имат предводител. Предводителят на нашето дворянство е българският президент. Той трябва да играе голф, да стреля с пушка, тоест да е ловджия и, разбира се, да членува в масонска ложа.
Към ген. Радев се отнасям благоразположено. Проклятието на ситуацията (и той не е виновен за това) е, че президентът дефинитивно трябва да бъде говорител на днешния български елит. И предводител на днешното българско дворянство. Остава той да реши дали това му прилича.
За тези, които обичат да си обясняват света просто, Радев остава енигма – руски или американски човек?
От една страна, президентът трябва да получи американската благословия. Аз мисля, че той беше избран и защото американското посолство не възрази. В България днес не можеш да бъдеш генерал, ако нямаш благословията на посолството. От друга страна, Радев има видими руски проекции и това не са агентурни ангажименти или контакти под масата. Интуицията ми подсказва, че той ще се радва на благоразположението на руската „американска партия”. Да, в Русия има такава. Тя не е нито малка, нито слаба, нито смехотворна. Това е тази партия, която е щастлива, когато се формира и заседава комитетът Русия–НАТО. Ако щете, това е Медведев. Това са силите, които навремето с удоволствие разрушиха Съветския съюз, но ние забравихме да се заинтересуваме какво искат да направят на негово място. Аз едва в последните години се интересувам от недостигнатия позитивен идеал на съветската перестройка – какво трябваше да стане от държавата? Ясно е, че не стана, но какво трябваше да е? Русия в този смисъл също е морга на политически проекти, между които балансира Путин.
Тези дни чух един интересен паралел: че Америка е пропуснала възможността да има своя Горбачов в лицето на Бърни Сандърс и се е натресла направо на „Елцин” – Доналд Тръмп.
Тръмп е грешка на американската система, която тя тепърва ще оправя. Аз се радвах, че спечели, защото, казано най-просто, американизмът победи глобализма. Победата на Тръмп е победа на онази Америка, която аз обичах и уважавах и която вече я няма. Американизмът – като разбиране, че Америка трябва да съществува под формата на национална държава, а не като пощенска кутия на глобалните капиталови потоци.
Все повече се говори, че вече няма политика, а всичко е геополитика. Не е ли много обезсърчаващо всичко да се свежда до това едното племе да вземе пространството на другото?
Това са напълно различни неща. Значи, България е американска криптоколония. Но това стана по волята не на нашите американски господари, а на българската къснокомунистическа номенклатура с благословията на руската „американска партия”. Номенклатурата беше американизирана до висша степен и мечтаеше „Америка да дойде”. Ако САЩ не бяха се съгласили да разположат тук някакви измислени бази, българската власт щеше да страда. Соломон щеше да си направи харакири.
Помня разговора с един руснак, който не криеше принадлежността си към разузнаването им. Та, той поиска среща с мен и каза, че Борис Николаевич Елцин няма да възрази на българското членство в НАТО. Вижте, в геополитическия замисъл на перестройката България беше определена като територия на любовта между Америка и Русия. Руски капитали и американски военнополитически контрол над български политически живот. С леки разбалансирания схемата, общо взето, успява да се запази. Но мисля, че идва момент, в който една страна, която няма суверенен политически и държавен живот, е обречена.
Днес главните вътрешнополитически въпроси на нашата страна са геополитически. Въпрос №1: ще продължи ли да подкрепя санкциите срещу Русия? Аз твърдя, че въпрос на оцеляване за българския политически елит е да наложи вето на санкциите. Борисов знаеше, че така трябва, но затова наистина се иска мъжка смелост. Защото в такава ситуация като нищо могат да ти отнемат трудовите спестявания, т.е. да те направят отново честен човек, да ти осветлят биографията и да ти се случат и други неприятни неща…
България е пълна с генерали, но на нас ни трябва един генерал с ръста на Дьо Гол. Може и с по-малък номер на ботушите да е, но да извади България от военната организация на НАТО, което е въпрос №2, тъй като това е умираща организация. България може и трябва да остане в политическата комисия на НАТО по френски образец. Казвам всичко това в момент, в който европейското ръководство говори, че създаването на европейски въоръжени сили извън НАТО е неизбежно. То предстои.
Трето, запазване на българското европейско членство, но в тази нова Европа, която се ражда пред очите ни. Европа на Дьо Гол, Европа като съвместно съжителство на суверенни държави, които взаимно се уважават и решават заедно проблемите си. Едновременно с това трябва внимателно да се обсъждат възможностите за ангажимент с евразийските интеграционни процеси. Днешният ЕС просто разлага българската номенклатура, хрантути Мегленикуневи и купува корпоративната вярност на нашия, прости Господи, управленски елит.
Има ли терен за българска политика, който не се свежда до избора на някакъв Голям брат?
Идеята да избираме Голям брат е антибългарска, катастрофична и е белег за наближаващ край на българската история. Това нещо за първи път го каза в парламента една одиозна фигура във вчерашната политика: не е важно в момента кой е прав, важно е, че най-после сме с победителите. Когато единствената ти задача е да бъдеш с победителите, ти си вечно победен. Това е синдром на безсмислието.
Истинският проблем на България не е кой ще сложиш за предводител на дворянството, а как да се подмени исторически обреченото и опасно за България „дворянство”. Съдържателният въпрос е как да излезем от измисления, от нарисувания свят, който беше измислен в края на 80-те години, когато създадоха сегашното „ляво” и „дясно” да се блъскат като чучела на някаква измислена сцена. Едните са стиропорени, другите – дунапренени. И лека-полека обществото започва да чувства омраза към самата игра – безкрайно безсмислена и изхабена.
Българският политически живот ще се оправи не с хитрости, не с вадене на зайци от цилиндъра, не и с политическа технология. При цялото ми огромно уважение към нея проблемът ни не е технологически, а е смислов. Виждам как и днешната реалност си отива. Отива си не Бойко Борисов, отива си системата, в която едната партията се бои от властта, а властта го играе партия, но не е такава. И където държавата е департизирана радикално, на власт са шуробаджанашките, махленско-племенни и родови отношения и толкова. Задачата на задачите е подмяна на днешния елит на България. Идват млади хора със свежо виждане и с готовност за носене на отговорност. За съжаление читавите хора не са много, голяма част от българския национален човешки капитал избяга в чужбина. Но българското общество все още вярва, че има сили да роди контраелита, който ще стане елит в неопределено бъдеще време. И ще решава именно тези задачи: нов тип отношения с Русия, нова, достойно заслужена роля в новия ЕС и нови положителни, балансирани отношения с всички световни цивилизации.
Интервю на Калин Първанов от a-specto
с преподавателя по геополитика,
европеистика и международни отношения
доц. Валентин Вацев