Ниска образованост, емоционален дефицит, личната мотивация, липсата на перспективи за реализация и осакатена ценностна система – гаранция за дехуманизация на обществото
8/ Новините продължават да са „черни“. Не ни стигат убийствата и потресаващите случаи на агресия, ами сега и бедствия – наводнения, снежни стихии, затрупани туристи, предупреждения за оранжев код, червен код… и затова започнах да се уча да гледам турски сериали. Ей така – всяка вечер малко по малко. Налагам си го, защото се налага. Налага се, защото, когато се прибера вечер, не искам да се страхувам. Не искам да плача. Не искам да ме е гнус.
Но пак ме е гнус! От новините. Наша ли е тази реалност и ако е, откъде започва разлагането на човешкото?
Мъчно ми е! И ме е срам!
Говорим за битова престъпност, но тя със сигурност не е българска национална черта, нито е част от народопсихологията ни.
Предупреждават ни да не пътуваме, да не излизаме от домовете си без причина.
Показват ни затрупани пътища, срутени къщи, гневни, разплакани, нещастни, недоволстващи. Заливат с информация за злото, което ни дебне зад ъгъла. Ей там – зад онзи ъгъл!
Слушаме, гледаме, цъкаме с език и чукаме на дърво… „да не чуе дяволът“.
Кой дявол? Къде е? И се оглеждаме, спотаили подозрението и страха, да не би да се крие около нас. Но не го виждаме. А и няма как. Защото е вътре в нас и храни именно този страх, който ни прави тревожни и създава проблеми с ДОВЕРИЕТО.
Доверието е способността да можеш да разчиташ на някого или да се чувстваш защитен до него. Но заключени в собствения си страх от провал и изоставяне, все по-рядко достигаме до хора, на които да се доверим.
Страхът от всички и страхът от смъртта е важен компонент на индивидуалното и колективно съзнание. Степента, до която се развива, зависи и от личността, и от обществото. В ерата на промяна, нестабилност, несигурност, страхът е проблем и то много голям.
Страхът ни прави елементарни, със снижена или пълна липса на ценностна система.
Това не е проблем , появил се вчера. Има едно стихотворение „Песен за човека“, от Никола Вапцаров, та в това прекрасно произведение, един човек убива баща си ( за пари), после измил ръцете си, отишъл на църква и му станало леко. Но го осъдили на смърт. Във времето, прекарано в затвора, този човек успява да осъзнае греха си, да го „преболи“ и да СИ прости! Да си прости сам на себе си и да приеме смъртта. Престъпление и наказание!
Сега ни информират само за престъпления, не за наказания! И защо да има наказани, като няма виновни.
Както няма виновни за смъртта на момчето от Враца – случай, който ни потресе, който ни съкруши и който има опасност да се преекспонира по един твърде вулгарен начин. Момчето е носило бокс. Защо? За самозащита? Може. Въпрос на доказване. Но има ли вече смисъл? Смисълът е в реакцията на наблюдаващите, демонстрирали липса на чувствителност. Дефицитът на емоция е характерен за елементарните хора. Обществото деградира не само социално, но и емоционално. Това е общество, изградено от личности без личностни ценности.
Стоят, гледат, че дори и снимат. Страх или безчувственост? И двете.
Липсата за принадлежност към обществото е налице. Липсата за отговорност – също. Но преди да се възпита отговорност към другия е необходимо да се възпита отговорността към самия себе си. Самоуважението и преценката за собствено можене е изключителен важен елемент за интелигентността ни, защото интелигентността не е само в знанията, а в способността да разбираме другия. НО…..Комплексът за малоценност пречи за това. В разнищването на случилото се чу: „..ама аз нищо не можех да направя“. Да сами не можем, но съзнанието ни за общност може би щеше….
Колко по-лесно е да обвиняваме, оправдавайки себе си.
За всичко случващо се, дори за природните стихии се обвинява държавата, общината, институциите…
Неусетно и незнайно как, Човекът стана елементарен!
И в самотата на собственото си безсилие елементарният човек търси поле за изява. Появява се необходимостта от значимост, от внимание и ако околните нямат време за това в момента,
личното страдание се превръща в дълбока травма, която потискат и несподеляна бавно, но сигурно се превръща в автоагресия.
До тук добре – автоагресивния човек вреди предимно на себе си и може да стигне го пълна деградация на личността. Но когато тази агресия „излезе навън“, наистина става опасно!
И ето ги няколкото минути слава: кога друг път ще има толкова внимание, кога друг път „героите ще са герои“,; кога, ако не сега хората ще ги познават!
Дали 16-годишният „герой“, пребил възрастния инженер в градския транспорт е мислил какво върши? Не. Убедена съм.
Елементарният човек не мисли! Той е агресивен!
И неговата майка – също!( Видяхме поведението ѝ пред камерите!)
А още една друга майка наби учителката на детето си – пред детето и другите деца!
И още пребити нечии родители, докато спят в собствените си домове!
И още една майка от Враца, чиито сълзи застрашително пресъхват, за да отстъпят място на тихото агресивно обвинение към „другите“….
И още бити, пребити, убити… агресията ескалира. Тя не е ничия. Тя си е наша. Ние си я отглеждаме с помощта на страха.
Отгледахме я в две поколения, рожби на поп-фолк културата. Сега търсим ценности! Какви ценности, какви пет лева! Пошлостта ражда пошлост. Децата следват моделите на родителите си. Майката показва на детето си как се бият учители; двамата братя с анцузи убиват като в Колизеум пред публика, сред която има деца, техните деца… нашите деца.
И после се гърчим в болката си, шепнейки защо синовете ни убиват нечии други синове…..
Помните ли онази патриархална сцена от „Под игото“ с бухлатите чемшири и голямото Чорбаджи-Марково семейство около софрата? Три поколения седят около нея и разговарят. Но зад високите дувари, зад които дебне страхът.
Какво се е променило от тогава, ако Страхът убива душата? Ако се страхуваме, само създаваме благотворна среда за елементарните и агресивни хора.
Мислим, че с агресия можем да решим проблемите си, личните си проблеми.
АГРЕСОРИ, ЖЕРТВИ, СПАСИТЕЛИ! Къде са спасителите? И имаме ли нужда някой да ни спасява?
Според триъгълника на Карпман, три от житейските ни роли са Агресор, Жертва и Спасител.
АГРЕСОРЪТ реализира потисканото си желание за доминиране и превъзходство чрез налагане на своето мнение. Той диктува на жертвите си своите условия под формата на обвинения или ултиматум. Ако жертвата се съпротивлява, агресорът повишава емоционалното си състояние.
ЖЕРТВАТА реализира потисканото си желание да се освободи от всякаква отговорност за своите действия. Тази роля има и пасивно-агресивна позиция спрямо провокации на явни агресори. Впоследствие, търси компенсация и започва да предявява материални или емоционални претенции към вече бившия агресор и така да се превърне в нов агресор. „Жертвата“ лесно преминава в „агресор” и обратно.
СПАСИТЕЛЯТ реализира потисканото желание да проявява агресия. Проявява съпричастност към „жертвата“, като я насърчава да премине в „агресор“.
Не знам защо се сетих именно за този „триъгълник“. Може би, защото черните събития от последните седмици са бедни откъм другите роли в живота.
Ценностната ни система е деградирала и ставаме все по-елементарни в структурата си като личности. А това ни тласка да избираме най-лесният механизъм, за да оправдаваме себе си, доказваме, че някой друг ни е виновен.
А може би това е някакъв КОМПЛЕКС ЗА ПРЕВЪЗХОДСТВО, така характерен за нашите географски ширини? Да, но в учебниците по психология се обяснява, че той може да се прояви във връзка или като компенсаторна реакция на КОМПЛЕКСА ЗА МАЛОЦЕННОСТ ( също характерен за географските ни ширини). Подтикван от егоцентризъм, индивидът с комплекс за превъзходство реагира по определен начин с цел да прикрие собствените си недостатъци.
Дали пък не се долавя т. нар. Героичен комплекс (Hero Complex) ? Възприемането като герой означава, че определени действия се считат за странни. Героите са побойници, убийци. Сега вече и Жертви. Следват оплаквания , че не са разбрани от обществото, това ги правi тревожни. Дори „са се притекли“ на помощ, когато не е необходимо, а когато „мисията“ приключи, веднага идва периодът на конфронтация с реалността, която предизвиква нищо повече от измама и депресия. И следват извинения и неловки обяснения.
Толкова си приличат зачестилите напоследък случаи на насилие!
Наглостта на СПАСИТЕЛЯТ-ГЕРОЙ го превръща в ЖЕРТВА!
„Видите ли, ние си пресичаме кротко, изскача този 60-килограмов келеш е бокс, напада ни, ама той си глътна езика и ние се спуснахме да го спасяваме!“
Цинично! Хипер цинично! Агресивно цинично! Гнусно цинично!
Нашето общество страда от тази личностна деградация.
Сега има протести. Нека има. А тези, които снимаха, ще присъстват ли?
Така ли ще избият комплекса си за вина?
Жертви на собствените си комплекси! Комплекси, създадени у две поп-фолк поколения
КОМПЛЕКСЪТ се заражда много лесно. Понякога е достатъчна само една критична или обидна дума от родителите, близките, учителите или приятелите. Травмата, която често е мъчителна или трудно поносима, в повечето случаи се потиска или изтласква, докато не ескалира и „избухне“ при определени обстоятелства.
Загубват се всякакви нравствени принципи. Презрението към всякого и всичко става спътник в поведението. „Героят“ не е в състояние да изпита съжаление или състрадание към никого, защото знае, че правилата се диктуват от железен закон – не удариш ли, ще те ударят. Пълна дехуманизация на личността, особено, ако тя се откъсне от своята среда.
Преди време мой познат ми каза: „Откакто си отидоха родителите ми, вече няма кой да ме контролира и това понякога ме прави тъжен“. Осъзната тъга за принадлежност, за част от общност, за човешка отговорност.
автор: Елена Тачева – психосоциален терапевт с дългогодишна практика.
източник: no-comment.bg