Провалът на френския опит за интеграция на ислямските общности
НОСЕНЕТО на бурка е външна изява на принадлежността към определено течение в исляма, защото не всички, изповядващи исляма, носят бурки. Бурката е сред най-строгите норми и рестрикции за жените.
Покрай драмите в Пазарджик се говори, че никой не носи бурка по нечия чужда воля, а става дума за изява на собствено индивидуално решение. Това е постулат, с който не мога да се съглася. Тук става дума за сблъсък на културни светогледи. В патриархалната колективистична култура има много силна санкция на общността, особено семейната, върху индивида. В този смисъл не може да се пренебрегне потискането на индивидуалната воля в този тип общности.
През 80-те години, когато отидох за пръв път в Сърница, ми направи много силно впечатление, че
младите
момичета,
особено тези,
които се
събираха
в центъра,
бяха точно толкова модерно облечени, колкото ние в центъра на София. Но в момента, в който жените придобият семеен статут и навлязат в семейната общност на съпруга, всички променят начина си на обличане. Обяснението е, че момичето, пристигайки в къщата на свекървата – а известно е, че в патриархалното семейство най-възрастната жена упражнява контрола върху по-младите, е задължено да промени стила си на обличане.
И в Пазарджик, а и навсякъде по света, където виждаме еднакво облечени хора, трябва да знаем, че става дума за форма на колективно насилие върху индивидуалната воля.
Френският
дебат
Неслучайно Франция, люлката на модерността, поде кампания за премахване на бурките на публични места, защото не е възможно при едно модерно светско образование да се прилага подобна форма на колективна принуда. Точно така, както се прилгаше с ученическите престилки в България по време на комунизма.
Арабските жени, особено младите момичета, се интегрират изключително добре във френската културна среда. Това не важи обаче за мъжете от арабски произход.
Когато във Франция казват: на публични места не може да се носи бурка, всъщност улесняват интеграцията на арабските жени в обществото, защото им дават равния шанс да се обличат, както всички останали единствено по своя индивидуален вкус и убеждения.
Срещу това, естествено, реагира семейната традиция чрез по-възрастните жени, които всъщност искат да задържат жените в семейната общност. Една освободена арабка, която не носи бурка, има всички шансове да напусне тази общност и да се омъжи за французин например. (А във Франция има мечта по арабската жена – тя се символизира най-добре от Изабел Аджани, чийто произход е от Магреба).
Така във Франция логиката на процеса на забрана на бурките на обществени места е, че когато момичетата приемат ценностите на френското общество, след тях неизбежно ще тръгнат и момчетата. Но трябва да разбираме, че ислямската, ни и като цяло патриархалната култура предлага за мъжа определени привилегии и определени ограничения за жената. В този смисъл за момчетата е по-лесно да се вкопчат в семейната традиция и
да въздействат
върху майките
и бабите
да задържат максимално жените в семейното огнище.
Кризата, която Европа изживява сега, не идва от бежанци, а от младежи – второ-трето поколение деца на мигранти. Атентатите в Париж и Брюксел се осъществяват не от някакви придошли бежанци, а от хора от арабски произход, родени в западни държави, изповядващи ислям и преди всичко агресивно настроени срещу индивидуалистичната култура, която представляват френското и белгийското общество. Те смятат, че това общество им е отнело основата на тяхното съществуване. Това е дълбок конфликт, произлизащ от гетоизираните райони; конфликт, който френските социолози изследваха още през 90-те години – и тогава агресията беше в потресаващи размери./24 часа