Манол Манолов е роден на 15 август 1952 г. в село Габър, Бургаска област. Завършил е Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалност „Български език и литература”. Поет, автор на стихосбирките “Небе от пръст”, “Библейски сонети”, “Нищо трайно”.
Негов сонет е включен в антологията за християнска лирика, наред с произведенията на Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Николай Лилиев и други големи български поети. Последната си книга „Луди за връзване“ – максими и миниатюри, Манол издава в съавторство с големия си син Никола Манолов.
От 11 години поетът е пенсионер по болест, та има време освен за книгите си, и за спомени. Репортер на „ШОУ” разговаря с него.
– Г-н Манолов, има една уникална снимка на Христо Фотев с Петьо Пандира – остроумен и артистичен бургаски чешит, за когото вече има и скулптура в града. В последната си книга вие разказвате спомени за него…
– Лятото е в разгара си… В ресторант „Одеса“ пируват светила на българския театър с половинките си. По някое време нахлува Пандира с цяла тава пържени попчета – от педя нагоре. Прима дамата на вечерта изразява възторга си и пита: „Петьо, на скара ли са?“
„Мадам, отговаря Пандира, попчета на скара са все едно Паганини на гайда.“
Спомням си и друга история с бате Петьо: Насъбрали се много хора на стария мост, повъртял се той, понеже никой не му обръща внимание, па взел един рупор и се развикал: „Хайде качвайте се всички,
мостът заминава за Поморие…“
Пандира на бутилка вино предрече и позна, че първото ми дете ще е момче. После – след като не пожела друга бутилка – се прибра у дома, и… пое пътя към небесните селения. Убеден съм, че Горе Бог осиява душите на Пандира и на Христо Фотев…
– През 70-те и 80-те години на ХХ в. на бургаските поети и писатели беше предоставено едно помещение на „пъпа“ на Бургас – на ул. „Милин камък” № 1, в което се подслони Клубът на културните дейци. Христо Фотев, съм чувала, е бил сред постоянното присъствие там?..
– Христо Фотев беше един от малкото членове на Съюза на българските писатели. Затова той имаше ръководна функция в неговото бургаско подразделение и присъствието му в Клуба на културните дейци беше почти ежедневно. Когато минеш край входа след 10 часа сутринта, винаги можеше да го намериш, седнал на ниска масичка с гръб към ул. „Първи май” /сега „Александровска”/.
Преди обяд той обикновено си запълваше времето с четенето на вестник, или ново литературно списание. Погледнат отстрани, Христо изглеждаше, като че никога не става от стола, а стои там като закован – все на едно и също място. Случвало ми се е да го заваря наведен над белия лист, да ниже красиви като бисери, артистично изписани букви на ново стихотворение. Когато това се случеше, винаги си спомнях, че
той е бил кандидат-студент в Художествената академия
Рисувал отлично и разчитал да се класира като надарен младеж, без диплома за завършено средно образование. Завършил беше само фабрично-заводско училище в Сливен, което му даваше професия, но не и средно образование.
– Разкажете някоя забавна история, която се е случвала зад стените на кафенето на българските писатели?
– В края на 70-те с Илия Буржев сме седнали в кафенето на Съюза на българските писатели. Съседната маса беше заета от достолепен възрастен мъж и докато се чудех кой е, някой се провикна към него: „Бай Круме, ти през коя година получи Димитровската награда?“ „През 51-ва!“ – отвърна запитаният. „А за кой от романите ти?“ „За „Председателят на селсъвета“. Оказа се, че това е Крум Григоров. В Съюза на българските писатели, както твърди по-късно ген. Атанас Семерджиев, всички до един са били агенти. Когато го попитали: Колко от тези тук „са”?, той отвърнал: „Всички до един!“
– Карахте ли се, спорехте ли разгорещено помежду си?
– По време на един спор за някакви глупости Илия Буржев изръмжа срещу мене: „Тебе само Сталин ще те оправи!” – Ти ми обясни какво значи „оправен” човек, изплезих му се аз, пък може и сам да си я свърша тази работа!..Но това бяха закачки. Илия Буржев често твърдеше, че един поет може да бъде глупав колкото си иска, писателят обаче трябвало да бъде умен и заради читателите си…
– Били сте близък и с автора на сатирични стихотворения Николай Цонков, по-известен с творческия си псевдоним Николай Лайков…
– Поетите сатирици Васил Ст. Василев /Гаучо/ и Николай Цонков /Лайков/, светла им памет, са съученици от бургаската реална гимназия. И двамата бяха автори на епиграми и сатирични стихотворения. Васил беше винаги свръхвъзбуден – гледаше на Лайката като на съперник. Твърдеше, че е николапетковист – че именно затуй е лежал в затвора.
„Кольо, кипна веднъж Гаучо след поредното будалкане от страна на Лайката, – дойдем ли на власт, ще те обеся на първия електрически стълб! Да си го знаеш!” – „А аз защо не те беся сега, когато ние сме на власт бе, серсем такъв!? Не стига, че съм по-талантлив от тебе, ами съм и по-добър човек…”, му отвърна Лайката. Това бяха хубави закачки, приятелски…
Помня един 24 май в края на 70-те. С една приятелка разглеждаме списъка на удостоените със званията „Народен деятел на културата“ и „Заслужил“ такъв, и искрено се учудваме, че сред заслужилите срещаме името на един бургаски чиновник – Стойо Видев. И докато се чудим защо са го удостоили със звание, в клуба влезе Николай Генчев – съименик е на професора, и ние го питаме, понеже беше подчинен на „лауреата”, за какво шефът му е произведен в „заслужил”? „Ама вие не знаете ли?!, с фалшива сериозност ни отговаря Генчев. – Ами той като малък се е учил да свири на акордеон!“ Много се смяхме тогава. Спомням си и следната случка:
Издигната в собствените си очи поетеса, омъжена наскоро, ми се оплака, че свекърва й изобщо не била впечатлена от поетическата й дарба. И ми се жалва: „Представи си, занимава ме с някакви рецепти за зимнина, а когато я помолих да ме остави на мира, че пиша поема и творческият процес ме е обсебил цялата, тя ми се изсмя и най-нагло изтърси: „Хич не я мисли поемата – аз няма да я прочета!..“
Едно интервю на Марина ШИВАРОВА,ШОУ