II Част – Левицата
През последните 13 дни облаците в лявото политическо пространство също се сгъстиха, а очакваното разведряване след 8 май, когато конгресът на БСП избра новия си лидер Корнелия Нинова, а два дни по-късно АБВ обяви, че напуска управляващата коалиция, тъй и не се състоя.
Изборът на Нинова се оказа „бой последен“ за традиционната електорална маса на столетницата, стесняваща хоризонта ѝ до досегашните нейни партньори с минимален брой членове и избиратели, които я държаха в ъгъла на динозавърските представи за лява политика и опозиционност и предопределяха и бледото им присъствие на политическия терен, макар и като парламентарно представена сила. И развихри фантазията на наблюдателите и на добрите стари интриганти за задкулисното политическо битие до такава степен, че те
очертаха цели три сценария.
Първо и най-елементарно, БСП се коалира с АБВ, издига старите леви познайници в президентските битки Георги Първанов или Ивайло Калфин за държавен глава и… току-виж помела ГЕРБ, особено, ако нейният кандидат е Росен Плевнелиев. Тази плетка вече скъса кълбото, ако не за друго, най-малкото, защото стана ясно, че Плевнелиев не участва в нея. Но към това се прибави и категоричното изявление на Нинова по време на първото заседание на новоизбрания Национален съвет на 21 май, когато тя не просто обяви, че развенчава тази „манипулация“, по думите ѝ, и че няма да позволи друга партия освен БСП да лидерства в лявото пространство, но и презрително окачестви оттеглянето на АБВ от властта като „преоблякъл се Илия – пак в тия“.
Второ и по-реалистично,
БСП се подготвя за общо следващо управление с ГЕРБ след неминуемите според някои предсрочни парламентарни избори след президентския вот. „Предайте на другарите в страната – не преговаряме с ГЕРБ! Не се договаряме за общо управление. Не се поддавайте на манипулации и внушения!“, изстреля Нинова като във военно комюнике и за по-убедително додаде: „Управлението на Бойко Борисов е опасно. ГЕРБ са наш политически противник. Правителството му е вредно за България. По този въпрос не може да има никакви спекулации“.
Като изключим правилото, че един новоизбран лидер на опозиционна партия трябва да говори точно така, за да повдига духа на избирателите си и прибавим предшестващото тези лозунги изречение на Нинова: „Ние сме длъжни и можем да ги спрем и да променим политиката“, съвсем органично стигаме до максимата, че когато не можеш да превземеш крепостта отвън, трябва да я превземеш отвътре. Добро оправдание за евентуално бъдещо общо управление с ГЕРБ, но без оглед на това, че учебниците по подобни превземания на наша територия са написани именно от ГЕРБ.
Третият сценарий е по-скоро
от областта на фантасмагориите
и с развитието на събитията все повече изглежда такъв. Според него БСП се обединява не само с АБВ, но и със стария си партньор ДПС (интересно какво ще обясняват на левите избиратели за проваления им предишен мандат и тоталния електорален и организационен срив на партията след него). А към тази не много света троица ще се прибави от избуялото до над 12% според някакви си вътрешни социологически изследвания нещо на шоумена Слави Трифонов и властта ще кацне в ръцете на тази нова четворна коалиция.
Точно за такива сметки народът твърди, че са правени без кръчмаря, понеже не се отчитат ролята и мястото на ГЕРБ, които са не просто мандатоносители, но държат и всички управленчески и кадрови лостове, мотивиращи доста широки маси за продължителна подкрепа.
В същото време
конфликтите в БСП продължават да тлеят по две линии
– вътре в самата партия, засега като сблъсък между стария и новия лидер, който обаче неминуемо ще прерасне в битка между старото и новото ръководство по оста „облагодетелствани от прехода и всички останали“, предвещана още по време на конгреса от левия социолог Михаил Мирчев. Както и между БСП и нейните бивши знакови лица като Румен Петков и определяния доскоро като най-успешен президент на България от самата БСП Георги Първанов. В момента обаче едва ли могат да се намерят по-люти врагове от тези две политически сили.
49-ят конгрес на столетницата тъй и не изчисти конфликтите между вътрешните ѝ опозиционери и управляващите партията, а само им размени местата. Бившите опозиционери вече я управляват, а бившите управляващи едва устискаха 2 седмици след загубата си и изригнаха, въпреки клетвите на повечето от тях, че запазят 100 дни търпение. И
изригна не кой да е, а самият победен лидер Михаил Миков,
прегазвайки опита Нинова да демонстрира безсребърничество и преданост на партийните идеали и цели, като лиши новото ръководство от заплати, служебни телефони и командировъчни и пренасочи досегашната сума от 200 000 лева за издръжката му към закъсалите местни структури. Миков, който за разлика от Нинова, спада към народняшкото крило в БСП, не само смъртно се обиди от намеците, че някой от неговите хора се е облагодетелствал на гърба на партията, но освен това заяви, че наследницата му на поста „фараонизира“ партията и дори я обвини в лъжа, че му е предложила да стане част от новото оперативно ръководство на БСП.
Така Миков не просто не заличи пропастта между двете противоборстващи крила в столетницата, но изкопа още по-дълбоки траншеи между новите и старите леви. Сиреч, между опита за социалдемократическо центриране на БСП и желанието тя да остане в крайно левия пролетарски сектор на политическото пространство. И дори надеждния заслон в лицето на разума в червените редици Стефан Данаилов, когото Нинова посочи за свой пръв заместник и неоспорим коректив в партията, както проличава не само от обръщението му към нея след избора ѝ на конгреса, но и след скептицизма му от днес за разминаването между думите и делата, визиращо първите намерения на новата лидерка.
На този фон бързотечната акция на АБВ по напускането на управлението, извършено само ден след избора на Нинова – на 10 май, постави хората на експрезидента Първанов в положението на
поръчани и невзети.
И то в двете възможни за нея посоки – и от ГЕРБ, и от БСП. Запознати с предшестващите тази врътка събития твърдят, че преди това емисари на Георги Първанов, известен още от създаването на тройната коалиция като „тихата стъпка“ в договарянето на общи политически действия, са се опитвали да убедят ГЕРБ, че трябва да подкрепят експрезидента за трети мандат. Като са предлагали и втори вариант в лицето на Ивайло Калфин, ако Конституционният съд отхвърли тази противоречаща на основния закон възможност, независимо, че е оглавяван от бивш експерт на Първанов – Борис Велчев, който първо стана главен прокурор, а след това – и шеф на играещия ролята на горна камара на Народното събрание съд.
В ГЕРБ обаче категорично отхвърлили тази идея, не само защото не искат да влизат в обречени конституционни колизии и обвинявани в потъпкване на основния закон, нито чак толкова заради заявките, че „ще имат своя кандидат-президентска двойка“, натъртвани от Цветан Цветанов, но и защото това би им докарало тежки и може би нелечими главоболия с партньорите им от РБ и ПФ, които и без това трудно преглъщат левичарите в десния си алианс.
Доказателствата, че АБВ е водила такива преговори с ГЕРБ засега са абсолютно невидими, но след декларациите за отношенията на БСП с тази партия, направени на 21 май от Нинова,
намеренията на АБВ станаха съвсем видими.
Явно изнервен след първоначалното дискретно, а вече директно дистанциране на БСП от тази партия след избора на Нинова, зам.-председателя ѝ Румен Петков заяви в прав текст пред в. „Ретро“ и ПИК: „За личности не бих могъл да говоря, но е вън от съмнение, че президентът Първанов има не просто доста богат опит, но има волята на държавник, има поведението на държавник и е правил политика в интерес на българското общество и държава. Значи той може да бъде много полезен не само в дебата, но и в практическата реализация“.
И се оказа, че АБВ са сложили тигана на огъня още преди да хванат рибата – нещо напълно нехарактерно до този момент за тактиката и стратегията на Първанов. При това, създавайки вътрешна драма в партията, която като нищо може да разтури крехките и и твърде млади редици, от една страна, защото внедрените от нея хора във властта вече я напускат доброволно или принудително. А от друга страна защото цели разочаровани от краткото си щастие структури на АБВ се връщат в БСП, както се хвалят социалистите.
Има и трета линия на конфликтите в АБВ, за която ПИК съобщи, и тя е
сблъсък по върховете на президентската партия,
явно създадена с дългосрочната цел да тича само по този терен. Както стана ясно и от няколкократно подчертания приоритет на партията от лидера ѝ Първанов по време на конгреса ѝ на 15 май, а именно спечелване на предстоящите президентски избори. И дебело подчертаната също на няколко пъти от него дата на избора на Нинова – 8 май, след което това вече е напълно възможно, както твърдеше бившият държавен глава.
В тези бойки слова и приповдигнатия им тон потъна фактът, че ръководството на партията вече бе реализирало решението си за напускане на властта преди конгресът да го е одобрил. И въпреки това, че голяма част от хората в ръководството ѝ, начело със самия Ивайло Калфин, са били не просто скептични, а категорично против този ход. Заради което Калфин си тръгна със съжаление от правителството и бе изпратен с добри думи от най-важните лица в ГЕРБ – премиерът Борисов и шефът на парламентарната им група Цветанов. Както и със ясното съзнание, че няма никакъв шанс кандидатурата му за президент да бъде подкрепена от БСП, което обезсмисля подобно действие, както призна самият той.
А
реалното отношение на управляващата коалиция
към изненадващия акт на АБВ бе оставено в устата на съпредседателя на ПФ и лидер Н НФСБ Валери Симеонов, който не само приземи нещата, но изрече в прав текст премълчаваното: „Ако мен питате основната и единствена причина, е това, че има отказано финансиране от пет милиона лева на федерацията на Румен Петков по мотокрос. Имам тази информация от достоверен източник”. И за по-голяма яснота допълни: „След конгреса на АБВ се разбра за неистовия стремеж на Георги Първанов да стане президент. Ако партията го помолела. Айде, тия номера сме ги гледали още по времето на Бай Тошо”.
Така само 4 месеца преди президентските избори, освен десницата, целокупната левица е в още по-раздробено вътрешно и междупартийно състояние, отколкото досега и, колкото и да е странно, подводните течения отреждат ролята на спойка и за двата сектора на Патриотичния фронт.
За подвижните пясъци сред патриотите четете в III Част.
Източник: ПИК