Ако някога трябва да се описва историята на управлението на Бойко Борисов, откритите източници не само няма да бъдат от полза за бъдещите изследователи, но те ще отклонят повествованието им в една изключително погрешна насока. Видимата страна на това управление е една маска, под която се крие същност, крайно нелицеприятна не толкова за днешния ни премиер, колкото за самото ни общество. Което не просто го търпи, но даже си го преизбра.
Истинската история за борисовщината все пак се пише или по- скоро се ЗАПИСВА. Процесът не е спирал. За всяко едно от световните разузнавания не е проблем да си осигури пълен достъп върху личните комуникации на Бойко. А това е информационният масив, който разкрива истината за него. (Друг е въпросът, че цялата тази информация може да бъде използвана единствено за съставянето на каталог от лексикални и логически бисери. Подобно на кандидатстудентските.)
Голяма част от обществото ни се чувства скандализирано от поведението на министър-председателя, при положение че пред нас е разкрита само една нищожна част от маниера му на управление. Едва ли някой сериозно допуска, че записите от „Ало, Ваньо”, „Двете каки”, разговорите с Кокинов, есемесът до Лозан Панов са някакви инциденти в поведението на Борисов, а иначе стилът му на общуване е съвсем различен.
Нека само си припомним, как, като кмет на София, Бойко завиждаше на Станишев, че разполага с няколко телефона и е достатъчно да набира определени номера, за да се решават проблемите в България. Е, сега вече той е господар на тези телефони. И наистина си вярва, че чрез тях управлява държавата. При това успешно.
Хващам се на бас, че образът на „телефонния Бойко” е също толкова пародиен, колкото е и публичният му образ. Но не това е главното. А че реалната власт в България се упражнява по начин, който не само няма нищо общо с видимата дейност на министър-председателя, но става въпрос за две противоположни неща. Всъщност именно задкулисието е главната иманентна черта на днешното управление.
За каква съдебна реформа, за какви 5 лева говорим, когато ВСС става на крака на Борисов. Каква конституционна реформа ще правим, когато той и главният прокурор на четири очи се разбират кого да „опраскат”. Случайно ли по медиите дефилират безчет герберски шутове, които ни обясняват как и най-големият гаф на техния идол е всъщност гениален политически ход. И водещите слушат техните дивотии напълно сериозно.
Затова е и днешната истерия срещу Лозан Панов. Той показа как може без никакво усилие, при условие че се действа почтено, да се демаскира цялата гнусотия на борисовщината. Нейната безпардонност, агресивност и простотия. Но и нейното безсилие пред честната и смела гражданска позиция.
В такива моменти Борисов има усещането, че всичко рухва. И предава собствената си истерия на цялото си обкръжение. Защото той си дава сметка какви кански усилия полага неговият апарат да се грижи за комфорта му и колко крехка е цялата конструкция. Цялото неглижиране и обезсмисляне на реалните институции и процедури, всяването на раздори сред политическите конкуренти, привличането на съюзници и ренегати, симулирането на публични политики и начинания, всичко това представлява целенасочена стратегия, която трябва да постави собствената му персона в центъра на политическия ни живот. Да го направи не просто необходим, а незаменим. И един есемес да опропасти всичко това.
Само като си помислим, че той възприе един още невнесен вот на недоверие като вадене на нож, пред нас се разкрива едно болно съзнание, склонно опасно да хиперболизира всяко политическо изпитание. Очевидно той възприема собственото си пребиваване във властта като екзистенциален проблем, който се опитва да реши по някакъв свой си начин. Веднъж изваял образа на ножа, той веднага го обърна срещу опонентите си. А заплаши и хората, че падне ли правителството, цялата година ще премине в нестабилност.
Тази мантра отдавна се разпространява от неговите клакьори. Те ни убеждават, че Бойко трябва да остане да управлява, за да не поема страната ни излишни рискове. Истината е точно обратната. В момента основният риск пред България е дори не толкова управлението на Борисов, колкото самата му личност. Държавата ни ще трябва да плаща все по-висока цена, ако продължи да бъде управлявана от човек, обзет от манията си за „безалтернативния” си статут. Който се опитва да ни превърне в заложници на собствените си разбирания, страхове и пороци.
Второто медийно внушение е, че свалянето на Борисов е не толкова невъзможно, колкото е безсмислено, защото ГЕРБ пак ще дойде на власт. За някои хора това може да звучи логично. Странно е обаче, че и част от опозиционните партии се връзват на тези дрънканици. Вследствие на което сами фрустрират своята дейност. Както вече съм писал, да се атакува днешното правителство, без да се атакува персонално Борисов, е повече от безсмислено. При това, както спомена Татяна Дончева, не трябва да се пипа с кадифени ръкавици. Срещу едно брутално властване трябва да се действа максимално безкомпромисно. Не може, когато в пеевските издания очернянето на противниците му достигна кошмарни мащаби, опозиционните политици и медии да изпитват неудобство от поставянето на въпроси около миналото и настоящето на министър-председателя. Те сякаш се страхуват ясно да заявят, че повторното властване на Борисов е катастрофа за нацията и срам за държавата ни.
За подобни послания има аудитория. Въпреки всички усилия на правителствената пропаганда в България съществуват трайни анти-ГЕРБ настроения. Нещо повече, те са преобладаващи. Колкото и да се опитват да го прикрият, факт е, че хората, които изпитват недоверие към премиера, са повече от тези, които го подкрепят. И е парадоксално, че днес не виждаме никой да се бори за тази политическа ниша. А тя е благодатна. Досега всеки, който е заложил на риториката срещу Борисов, е постигнал успех. Нека си спомним Яне Янев през 2009 г., Станишев постигна нелош резултат за БСП през 2013, след това и Бареков успя да влезе в парламента през 2014.
Но за да бъдат канализирани тези настроения днес, е необходимо те да намерят автентичните си носители. А това е наистина реален проблем. Дори БСП, която е най-последователната опозиция в този парламент, все пак се поддава на изкушението да взаимодейства с ГЕРБ. Което си е наистина чутовна глупост. В един ден Миков промотира консултации за вот на недоверие и на следващия ден отива да преговаря с Цветанов относно сдружението на общините в България. За 2–3 синекурни поста се предава имиджът на цялата партия. А и как на никой социалист не му хрумна, че освен вот на недоверие на правителството Конституцията позволява и вот на недоверие към премиера. За намесите му в съдебната система например.
Но и без петли ще съмне. Натрупаното напрежение ще намери своя отдушник. Детето, което се провиква в приказката, че „царят е гол”, не сваля монарха. Дори не спира царската процесия. То само дава шанс на истината. Това и направи Лозан Панов. От тук насетне съдбата на нашия „цар” е в нашите ръце. И си мисля, че си заслужава да си дадем труда да го накажем. Ще бъде здравословно за всички нас.
източник: glasove.com