Бившият парламентарен секретар Пламен Николов: Луканов подготви оплячкосването на държавата, Костов го довърши

В зърнената криза по време на Виденов участваха хора и от сините редици

Пламен Николов е парламентарен се­кретар в кабинета на Жан Виденов през 1995 г., но напуска поста си със скандал. След това работи няколко години в „Мултигруп”, където ръководи „Стратегическо и корпоративно планиране” и стопански звена на компанията.

Преди 10 ноември десет години работи в Института за съвременни социални теории към Секретариата на ЦК на БКП, бил е и преводач към Единния държавен протокол, тоест запо­знат е с много строго секретни разговори на най-високо ниво. В момента се занимава с ча­стен консултантски бизнес. Защитен свидетел по делото „Октопод”.

Пламен Николов разказва за задкулисието около издигането на Жан Виде­нов за председател на БСП, за това кой състави правителството на БСП през 1994 г. и какво се крие зад големите кризи след това!

Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА

– Всеобщо известно е, че Александър Лилов издига на върха в БСП Жан Виденов. Но как, какво се случва зад ку­лисите?

– Нашето запознан­ство с Жан Виденов датира от 1991-1992 г. и по-точно от партийния конгрес след палежа на Партийния дом. Сашо Лилов се стремеше да го лансира, защото си беше въобразил, че има качества на управленец и че ще му бъде лич­но предан. А и той се стремеше всячески да избяга от схемите, които създаваше Андрей Карлович. Луканов по това време беше обсебил реалната власт в държа­вата, доколкото имаше такава извън обсебена­та от милиционерите. Те бяха приватизирали цялата реална власт в държавата още в сре­дата на 70-те години. Но в този преходен период им липсваха контакти на Запад и политическа легитимност. Изключе­ние правеше само ген. Любчо Гоцев. По тази причина те тогава се съобразяваха с Андрей Карлович и бяха склонни да му делегират някаква публична власт, докато си раздадат картите и определят собствените си игри. А на Сашо Лилов бяха възложени някакви надежди от „честните ко­мунисти”. Такива априори не може да има. Т. нар. честни комунисти бяха спирачката пред вся­какви смислени рефор­ми в социалистическа България, насочени към каквото и да било опазаряване на стопанските отношения. Та, Сашо Ли­лов се опираше именно на тези „честни комуни­сти”, а те искаха да му възложат преки властови отговорности, извън това да бъде председател на партията. Той бягаше от това. Лилов ясно съзна­ваше своята безплодност – и управленски, и административно, и академично. Неговата безплодност лъсна, когато той направи един недопустим компромис с най-големия си труд, който години наред под­готвяше. Текстът беше компилативен, не твор­чески, анонсиран първо­начално със заглавието „Свобода и творчество”. Накрая той се уплаши от думата „свобода” и преозаглави текста си „Твор­чество и въображение”. Безплоден труд, както всички останали негови трудове.

Макар че моят най- близък приятел Илия Божинов се поблазни да напише предговора на книгите му и да ги изда­де. По-късно, за годиш­нината на Лилов, плати над 100 000 лв. за издаването на неговите псевдоакадемични текстове.

Лилов осъзна управ­ленското си безплодие още в Института за съвре­менни социални теории, в който и аз работех. Там той не се справяше с ад­министративната работа. Още тогава стана ясно, че е един абсолютно кабинетен човек, който никога не е имал връзка с реалността. И затова, когато отнякъде някой му доведе Жан Виденов, той повярва, че той ще е този управленец, който ще осъществява негови­те замисли. След това хората, които държаха реалната власт, но им липсваше политическа легитимност, търсеха начин да въздействат на егото му. И започ­наха да наричат Лилов „Стратега”. Той страшно се ласкаеше от това про­звище, надуваше бузи и потъваше в мазно самодоволство.

И точно тогава аз извърших един голям грях към БСП и към България. Центърът за стратеги­чески изследвания на БСП беше създаден по мое изрично искане и настояване от партиен конгрес. Ставах от мя­стото си многократно с искането незабавно да се проведе гласуване по предложението ми имен­но конгреса, със свое специално решение, да създаде въпросния център, да му се опреде­ли бюджет и Александър Лилов да бъде посочен за ръководител на този център. И това се случи. Не мога да кажа, че по това време съм вярвал в Сашо Лилов. Вече бях силно разочарован от него. Включително – той ми открадна книга от би­блиотеката. Две години ми казваше: „Ама аз не ти ли я върнах?!”. След това премина на „Ама ти не ми ли я подари?!” (смее се).

Аз бях достатъчно про­зрял колко този човек е безплоден, но ние бяхме в такава безпътица, че имахме нужда от някой, който да бъде публич­ното лице на сблъсъка с Андрей Карлович. Така си обяснявам и моето непоследователното поведение в случая. Ние нямахме нито една персона, която да бъде противопоставена на Лу­канов. Като казвам ние, имам предвид тези чле­нове на БСП, които не ис­каха по никакъв начин да вървят след Луканов.

Още в онзи момент беше ясно, че Андрей Карлович подгот­вя оплячкосването на държавата. Между дру­гото, след това Иван Костов го довърши. През 1990 г. Георги Йорданов разпространи едно много обширно открито писмо до и срещу Луканов, озаглавено „Сатис, Андрей!” („Стига толкова, Андрей!” – б.а.). В него го изобличаваше като главен интригант в България. Единствен той му се опълчи, всички други се спотайваха като мишки, в това число и Сашо Лилов.

Та с това предложение за създаване на Центъра за стратегически изслед­вания на БСП с ръково­дител Александър Лилов аз изиграх една, бих ка­зал, злокобна роля. За- щото помогнах на един човек, в който бях силно разочарован, за когото знаех, че няма качества, няма доблест, малоду­шен е. Но пак повтарям – ние бяхме в абсолютна безпътица.

– Какво ви накара да заподозрете Луканов в тези грехове?

– Луканов се втур­на чрез „Подкрепа” да унищожава стопанския елит. Единственият ав­тентичен елит в България беше този на стопански­те ръководители. Това бяха хора, които бяха из­раснали до тези позиции благодарение на своите управленски качества и на способностите си. Всички останали елити в България – партиен, милиционерски, акаде­мичен и т. н., бяха едни квазиелити или дори ерзацелити с много малки изключения. Предприяти­ята, стопанските субек­ти, нямаха пряк достъп до външни пазари, тъй като външната търговия беше държавен монопол преди 1989 г. и се осъществяваше от различни външнотърговски органи­зации. Когато се казва „външнотърговски дружества”, се имат предвид тези външнотъ­рговски орга­низации, които се занимаваха с импорт и с ек­спорт, регистри­рани в България Много често се до­пуска грешката те да се смесват с т. нар. външни дружества. Външните дружества са тези, в кои­то България имаше капиталово, дялово участие, участие в собствеността или изцяло бяха българ­ска държавна собстве­ност, регистрирани оба­че в чужбина.

Луканов предприе ня­колко убийствени стъпки. Той обяви мораториум върху външния дълг, за да може България, неплащайки по външния си дълг, независимо че има­ше финансова възмож­ност да го прави, да бъде поставена в ситуация, в която нейните партньори да й нямат доверие и стремейки се да прибе­рат своите вземания от България, да ги събират именно от дейността на външнотърговските дружества, които се занимаваха с експорта на българска продукция. По този начин парите от експорта не стигаха до производителите.

С помощта на „Под­крепа” Андрей Карлович премахна онези стопан­ски ръководители, които бяха част от онзи стопан­ски елит, който можеше да се противопостави на политиката на оплячкосване на държавата, която беше целта на Луканов. Схемата е проста – не си получихме парите от експорта, предприятията останаха без пари, значи махаме ръководителите. А парите от експорта не идваха, защото па­рите на дружествата бяха прибрани поради необслужени дългове на държавата, пари, които Андрей Карлович беше спрял. Или пък по ми­лиционерска линия се нареждаше – дръжте парите в чужбина, не ги връщайте в България.

Предприятията тръгнаха да вземат кредити. Това беше една от причините за кризата през 1996-1997 г.

– Наистина ли Луканов раздаде пари и назначи милионери?

– Наистина е имало хора, на които са раздавани пари в куфарчета. Но според мен това е било за прикритие. Да раздадем на 15-20-30 човека по някой друг милион в куфарчета, за да може да тръгне мълвата за това и там да бъде насочено общественото внимание. А да не е насочено към оплячкосването на индустрията и на сметките в чужбина, където ставаше въпрос за милиарди. Чрез пари в куфарче „Кремиковци” не може да се купи, но може някой да ти даде „Кремиковци”, да го взе­меш на абордаж, да започнеш да оперираш с него. Това беше ро­лята на Г-13, затова се създаде този изкуствен квазиелит, за да се каже: „Ето, идват новите соб­ственици, които ще се грижат за предприятия­та. Няма как да се гри­жиш за нещо, което не е твое. След като не е твое, ти няма какво друго да правиш, освен да слу­шаш този отгоре, който те е сложил за сайбия, и да оплячкосваш придо­битото. Затова Луканов създаде Г-13, а подгот­вяше и създаването на „алтернативното” Г-13.

– Да се върнем към това как точно Лилов изведе Жан Виденов на върха?

– Лилов го доведе, на него някой му го е довел. И каза: „Ето го човека, той е управленец, стра­хотно трудоспособен е. Като го попитахме какво значи, че е страхотно трудоспособен, той ни отговори: „Единствени­ят, на когото му свети кабинета до 11 часа вечерта в Партийния дом, е той!”. Партийният дом още не ни беше отнет и аз работех там като съветник, за мой срам, на този, когото наричат във футболните среди сега Сашо Апашо, а също така на Николай Камов. По това време аз бях едно комформистко копеле. Нагаждачеството, което се възпитаваше в БКП, ме е било просмукало. Въпреки че мен винаги са ме възприемали като някакъв бунтар, ако съм бил такъв, то съм бил един адски удобен бунтар. Ла-ла-ла, разказва вицове, но заради заплатката се съгласява да бъде съветник на Сашо Апашо (смее се). Презирах го още тогава. Това беше човекът, на когото Андрей Карлович възложи комисията, т. нар. вътрешно­партийна инкви­зиция, която тряб­ваше да посо­чи ви­новните в партийната върхушка за кризата и за разрухата. И аз сък бил на нейни заседания. Помня, стенографките плачеха, докато стенографираха! Сашо Апашо громеше свои партийни другари, на които бе це­лувал задника преди 10 ноември! Та, като доведе Сашо Лилов Виденов всички въздъхнаха об­лекчено: „Ето, Стратега е намерил главния човек, който седи до късни доби в Партийния дом, значи е много работлив!”

След години, като се заинтересувах от био­графията на този човек, се оказа, че Виденов е жалък милиционер. Първата му работа е в една от тогавашните съветски републики като търговец на сирене. Като се връща в България, известно време рабо­ти като стоковед или нещо подобно в едно съветско-унгарско-българско дружество в Пловдив, което се за­нимава с производство на елчасти за автомоби­ли. Той е възпитаник на Пловдивската английска гимназия, а през 1994 г., когато БСП спечели из­борите, той в качеството си на партиен лидер, беше подписал коледни картички, на които пи­шеше „Мари крисмас”. Когато до мен достигна една такава картичка, аз веднага отърчах при него и го попитах: „Бе, Жан, ти какво си подписал?!”. Тези картички отиваха по всички посолства.

Той погледна картичката и вика: „Е, какво, Мери Крисмас!“ Казах му: „Не Мери, Мари крисмас пише!“ А той: „Е, какво значение има?“ Този човек, с тази биография, скрит зад непререкаемия авторитет на Стратега, за който имам челен личен принос, на нас ни го поднесоха на тепсия и казаха: „Ето го ръко­водителя!”. Беше избран за партиен лидер, а впо­следствие оглави и пра­вителството.

– Има ли пряка вина Виденов за фалита на банките през 1996-1997 г.?

– Фалитът на банките беше извършен в услуга на блуждаещи милицио­нерски групи, които му обещаваха да се пребо­ри с Андрей Карлович да стане реален господар на положението и да има реална власт в държава­та. А също и в услуга на някои средна и дребна ръка московски мили­ционерски групи, оста­нали без поприще, които искаха също да прилапат нещо от България, за да могат да си вдигнат акциите в Русия. Това беше изкуствено преди­звикан фалит на банките. Виденов се опитваше да дава несъстоятелни обяснения, че лоши хора, които искали да го събо­рят от власт, през кешо- вия пазар надули курса на долара. На кешовия пазар по онова време се въртяха 10-ина млн. долара дневно, пряко сили. Ако имаш стабилна банкова система и пари в държавата, как ще те съборят едни 10 млн. долара?!

Виденов нареди лич­но, а и чрез мен, на ми­нистъра на икономиката Климент Вучев да за­брани държавните предприятия, които има­ха големи кредитни експози­ции към частните банки, да преустановят плащанията си. Климент Вучев, понеже е един благороден чо­век, до ден-днешен от­рича, че това му е било наредено от министър- председателя Виденов, за да срине частните банки, които бяха в ръце­те на властимащите ми­лиционери, и на тяхно място да се наместят новите банки, в частност Орсовата банка.

Друг голям грях на Виденов е хлебната криза. Помня много добре една госпожа, Данка Минкова, която беше ръководител на Държавната агенция за зърното, мисля, че така се казваше. Пътека направи до неговия кабинет, срещаше се с мен по няколко пъти на ден, тъй като за мен се внушаваше, че аз съм един от неговите душеприказчици. Питаше ме всеки път: „Господин Николов, вие обяснихте ли му на Жан Виденов, че зърненият баланс е нарушен, става все по-зле и по-зле и този експорт трябва да се спре!”. Тога­ва милиционерски групи плячкосваха зърното в страната, изкупуваха го на безценица и го изна­сяха в чужбина на някол­ко пъти по-високи цени! В тези групи имаше и хора от сините редици, които след това участваха в бунта около парламента и БНБ. Сини и червени участваха заедно, имам документи за това.

Виденов неглижираше съзнателно тази тема, слушаше с видима до­сада, и аз на няколко пъти на ръба на сканда­ла, съм му докладвал за тази госпожа Данка Минкова, която беше много добросъвестна. Тодор Тодоров, шеф на земеделската комисия в парламента, когото после го самоубиха в До­брич, също е алармирал, че зърненият баланс е нарушен, че се извършва бандитизъм и се изнася хлебното зърно, с което след 2 месеца трябва да се прави хляба, за да има хляб на пазара! Когато все пак успявах да му кажа за какво идват тези хора и го пи­тах: „Жан, разбра ли?”. Той отговаряше: „Да, разбрах! Да минем към следващата точка!”.

– Как си обясняваш това?

– Виденов просто беше вътре в тази игра! Него­вите хора плячкосваха зърното, изнасяха го, правеха 3-4 пъти маржове от продажбата на това зърно и той беше вътре в тази игра. И след това, когато те ку­пуваха зърно от Сърбия, от­ново на цени над пазарните, за да се задоволи глада от хлебно зърно, той пак беше в тази игра.

– Но всеобщото мнение за Жан Виденов сега е: „Може много неща да е правил, но не краде­ше!”.

– Разказах за два скан­дала по време на негово­то управление, на които съм пряк свидетел, от което личи, че той е крал! Дали се е облагоде­телствал лично и пряко финансово,или просто е искал да задържи власт­та, обслужвайки хората, които го крепят на върха, това е отделен въпрос!

1 на 4

Предадох куфарче с $50 хил. на Жан

„През 1994 г. аз правих до голяма степен предизборната кампания на БСП. Жан Виленов не очакваше, че ще спечели изборите. Нямаше никаква готовност да прави правителство, кабинетът му го правихме няколко души ентусиасти, спомня си Пламен Николов.

Освен моя скромност имаше една фирма „Вивеста холдинг“. Техните офиси се намираха на гърба на „Булбанк“. Там се провеждаха срещите по съставяне на правителството. Нямаше срещи на „Позитано“. Виденов ходеше от офис на офис. От Висшия съвет на БСП бяха резервирани, предпазливи и не му предлагаха хора за правителството. Виденов се пазеше от Андрей Карлович и се опитваше да не влезе негово лоби в кабинета. Водил съм го на среши с Климент Вучев, бъдещия министър на индустрията. При първата среша той отказа на Виденов с думите: „Момче, не ме занимавай с глупости, какво правителство, държавата отива на кино!“. След това с Николай Камов го придумвахме. После ходихме пак с Жан Виденов, с Илия Божинов, с Николай Камов и той най-после се съгласи. Цялото правене на това правителство беше една недостойна импровизация, преплитане на най-разнопосочни интереси! Единствената линия на повеление, която ясно следваше Жан Виденов, беше, че се пазеше от Андрей Карлович!

Руският посланик Авдеев се опитваше ла се намесва, често ми се обаждаше да се осведомява от мен как тече съставянето на кабинета, но аз не му казвах, пазех се от него.

Още по време на предизборната кампания веднъж Авдеев ми се овали посред нощ да ми каже, че спешно трябва да занеса на Жан Виденов 50 000 долара! Като го попитах откъде да ги взема, той ми отговори: „Откъдето можеш, оттам ги вземи, нали си банкер!“ Намерих ги, част от тях бяха мои, другата част ги събрах от хора през нощта и по-късно ги връщах с кървави сополи!

На другия ден занесох парите в куфарче на Виденов. Той беше на някакво заседание и като ме видя с куфарчето, само ми посочи да го сложа до крака му. Оставих куфарчето до крака му и си излязох“, разкрива парламентарният секретар на правителството на Виденов.

Източник: в-к Шоу