Скарах се с Жириновски, нарече ни предатели
Политико-икономическата „пролет“ вдигна градус до небето. Най-напред най-свенливата кандидат-президентка Татяна Дончева, бивша юристка на мултака Илия Павлов, откри кампанията си с бунтовни слова на конгреса на „Движение 21 ”, а след това – и в тв студиата. След нея изплува и Н.В. Симеон Втори със закъснели признания, в които се опита да обясни нещо с 15-годишна давност. Накрая президентът пък обяви, че свиква консултативния съвет по национална сигурност във връзка с кибернизацията на престъпленията, сякаш бабите и дядовците от провинцията много ги интересува колко са „кибернизирани” престъпниците. Бившият депутат от НДСВ и посланик в Беларус – проф. Петко Ганчев, за разлика от гореспоменатите, е минал през политиката еднакво „богат-беден”. За да се гмурне в политическите дълбини през 2001 г., загърбва титлите и трудовете си – над 30 монографии и над 500 научни писания в областта на философските и политологични науки.
– Професоре, преди дни Симеон Сакскобургготски даде интервю, в което след 15 години най-после „уточни”, че най-крилатата му фраза, за 800-те дни, в които щяхме да се „оправим”, не били негови, а на приятеля на Стоян Ганев – Владимир Квинт. А на мен Стоян Ганев ми е казвал, че той е авторът на това послание…
– Това какво значение има?
– Ами, признанието, че думите не са негови, разколебава мита за неговия изконен патриотизъм…
– За мен Н.В. Симеон Втори винаги ще си остане един голям патриот, който беше по-голям родолюбец от всякакви други псевдо-патриоти, макар да няма и капка славянска кръв. Знаете ли какво ми е казвал?! – „Професоре, Вашингтон са могъщи, най-могъщите, трябва да се съобразяваме с тях, Брюксел е център на нова политическа и икономическа сила в света, но нашите корени, нашата история гледа на Изток, към Русия. Не забравяйте това. Аз се радвам, че човек като вас, известен учен и сериозен политик, ще стане български посланик там.“ Говорил ми е всичко това с някаква дълбока вътрешна въздишка на човек, който трябва да се съобразява с реалностите в света.
– Вие бяхте посланик не в Русия, а в Беларус…
– Така стана наистина, но царят няма никаква вина за това. Историята на моята дипломатическа кариера си имаше и предистория. И до ден – днешен не знам кой ме е вписал в кандидат-депутатските листи. Не съм се интересувал, а и никой не ми е намеквал кои са „благодетелите” ми. Когато трябваше да се избира председател на парламентарната комисия по образование и наука, аз бях фаворитът. То не бяха ухажвания и комплименти от колеги по политическа и академична линия, то не беше чудо!… Идваха и ме възнасяха: „Професоре, вие внесохте такъв закон за научните степени и звания, вие това, вие онова, няма по-достоен кандидат от вас за председател…Да, ама се оказа, че има. Оказа се, че това е един кожен лекар – доц. Дормушев. През цялата одисея на неизбирането ми ръководството на НДСВ играеше някаква своя двойна игра. Още при първото гласуване усетих, че има нещо нередно. Гласуват, а ръководството с увиснали ръце! Пламен Панайотов седи увесил нос, сякаш са му потънали гемиите. На следващото гласуване предлагат доц. Дормушев – ръководството ще си скъса ръцете от гласуване.
Отивам при Веселин Близнаков и му казвам: „Веско, ще ви разкрия всичките мръсотии, да знаете. Той: „Ама, чакайте професоре, нещата не стоят така, както си мислите, то и ръководството е гузно, но вие сте благороден човек и ще разберете!..”, ми вика.
Засичам в кулоарите на парламента Огнян Герджиков и той ми подхвърли за пръв път нещо, което доста по-късно осмислих като някаква оферта за посланическо място в замяна. Но и там нещата се развиха по съвсем друг начин.
Ако трябва да бъда честен, аз самият подхвърлих за пръв път от своя страна, без да искам, идеята на президента Георги Първанов, при първото му посещение през 2002 г. при избрания предишната година президент на Русия Владимир Путин. Впрочем никога не съм предлагал себе си. По-скоро го попитах в самолета, по време на връщането ни, защо в нашата депутатска група на НДСВ има такова настроение срещу посланика ни в Москва Илиян Василев. Даже Владимир Дончев беше подхвърлил: „Тоя какво прави още там?!?” – „Знаете ли, професоре, каза ми президентът, този е изпратен там още от Костово време не да развива, а да не развива отношенията ни с Русия, меко казано. Аз лично бих се радвал, ако личност като вас заеме този пост. Предайте на Симеон, че имате моята подкрепа”. Написах както му е редът и докладната до премиера Н. В. Симеон Втори. Връчих му я лично на един парламентарен контрол. Прибра я в чантата си, без да каже нищо. Измина цяла година… Нито той ми казва нещо, нито аз го питам.
Междувременно сме били на много места заедно, лично той ми е казвал, че много от моите книги са му настолни четива. Още, когато го бламирах в зала „Изток” на Народното събрание през 2001 г. заради обявената му подкрепа за Петър Стоянов на президентските избори, а пък аз се обявих против тази подкрепа, той през цялото време беше ту жълт, ту червен, но накрая дойде и за пръв път ми стисна ръката със своя особен жест. Знаете ли какъв беше той? – С дясната си ръка ми държи дланта, а с лявата, по особен начин – лакътя ми. По-късно, вече като посланик в Беларус, съм питал какво означава това лично посланика на Малтийския орден в Кишинев Ото фон Хабсбург, последният жив пряк наследник на Франц Йосиф, негов внук, и знаете ли какво ми каза той? – Това било и аристократичен, но и масонски жест. Означавал предразположение, предпочитание, но и знак за нещо като духовно притежание и пр. последният път в централата на НДСВ царят ми държа ръката час и половина по този начин, а на сутринта получих тежък инфаркт и ме опасаха с байпаси. Не вярваха, че ще прескоча трапа, но аз го прескочих.
Както и да е. След първата година мълчание за посланическата ми кариера, един ден ми се обажда Соломон Паси и ми честити: „Честито, посланик в Беларус!” Аз му казвам: „Абе, какъв Беларус?! – Ние през цялото време приказваме с президента и царя за Русия, а ти ми говориш за Беларус!..” – Ама, положението в Русия било сложно, много групи и групировки, много олигарси и интереси, наследени от Елцин и пр. и пр. И най-важното, така между другото – едно посолство в София било страшно против аз да стана посланик в Русия. /?/ Външният министър Паси ми говори за Русия, а аз кой знае защо си мисля, че ми говори за нещата в България. В края на краищата приех, но се мина през още перипетии, при които от инфаркт почина съпругата ми на спирката отсреща, без да се намери повече от половин час някой, който да й направи най-елементарен сърдечен масаж. Е, на кой да се сърдя?! – На царя, на президента, който до последния момент правеше всичко възможно да ме изпрати в Москва?! На Соломон Паси или на могъществото на чуждото посолство, което било категорично против назначението ми в Москва?! На никой не можеш да се сърдиш, просто няма на кого, каквото и да си говорим за морал в политиката. Защото симбиозата морал и политика е нещо много условно и разтегливо като понятие.
Първанов остана доволен от първата си среща с Путин
„През 2002 г. пътувам с делегацията на Георги Първанов, който трябваше да се срещне в Москва с Владимир Путин, заел овакантения пост на Елцин предишната година, разказва проф. Ганчев. Групата ни е малка. Няколко депутати – аз, Стефан Данаилов, Ремзи Осман от ДПС и още двама-трима. От бизнесмените най-известното име беше на Емил Кюлев. И на Първанов, и на Путин им беше първи мандат. На първата им среща бяхме всички, но тя беше някак си опознавателна, формална – говорихме си за общата ни история и култура. През следващите три дни имахме среща с председателя на Държавната дума Генадий Селезньов и с патриарха Алексий II в Лаврата. Последният ден е официалната вечеря в българското посолство. Истинската, конфиденциалната среща между Първанов и Путин се беше състояла преди вечерята.
Естествено, нямам представа какво са си говорили двамата президенти, но явно нещата бяха добри. Срещу нашата делегация, отсреща е руската. По едно време става Стефан Данаилов, дава си думата сам и обявява: „Слово для приветствия – Петку Ганчеву, он знает что сказать.” И си сяда ни лук ял, ни лук мирисал. Нищо подобно не е предвидено, просто негова си самоиницатива. А отсреща те гледат Путин, Генадий Селезньов, Жириновски…
Аз се оказвам в небрано лозе. Но няма как, ставам и започвам да импровизирам. По едно време усетих, че започна да се получава. След това съм го правил много пъти като посланик. А тогава, след импровизацията ми, се скарахме с Владимир Жириновски, който започна да ни напада, какви предатели сме били, ние, българите, защото сме били тръгнали с НАТО и т.н., а аз почнах да му обяснявам как България никога не е предавала Русия и как никога не е изпращала и един войник на фронта срещу нея, как това е било известно на всички руски ръководители и никой от тях не си е позволявал да ни нарича така. Е, Жириновски си е Жириновски, но приповдигнатата атмосфера се за¬пази и в самолета, с който летяхме същата вечер за България.
По едно време отидох при Първанов. Попитах го: „Как е г-н президент, доволен ли сте?” – Беше много доволен, но и много уморен. Сега като си помисля как някои още се опитват да дъвчат Първанов, че едва ли не се е затичал веднага към Путин, яд ме хваща. Защото първо това не е вярно. И второ, като се сетя, че сред новоизлюпените суперлиберали днес е и Евгени Дайнов, който беше познат и колега на Георги Първанов и също като него работеше в Института по история на БКП към ЦК на БКП, ме хваща още по-голям яд”.
Източник: в-к Шоу