Тези дни медии и експерти коментираха – за пореден път – драстичната и растяща бедност у нас. Фактите са известни: според Евростат България твърдо е окупирала върха на негативните класации в ЕС:
• по дял на хората, принудени да живеят със сериозни материални лишения, държим рекорд – над 40% от населението;
• в челото сме и по дела на хората, живеещи в крайна бедност – 21,8%;
• по риск от изпадане в бедност също сме първи – над 26% от населението е в тази категория.
В броя си от 1 май т.г. „Преса“ изнесе стряскащи данни за мизерния стандарт на 53% от българските домакинства, които преживяват с доход под 360 лв. на човек (което означава, че около 3,8 милиона души са поставени на режим „оцеляване“). Франс прес и други чуждестранни агенции по повод Деня на труда също ни зачетоха – като най-бедната нация, и дори се опитаха да обяснят защо подобно срамно явление се случва в цивилизована Европа.
Единствено властимащите
у нас запазиха мълчание в дните около тази новина. Част от тях се появиха на бляскави балове; други се радваха на църковни отличия (експремиерът Сакскобургготски беше провъзгласен за цар на българите – една противоконституционна инициатива на БПЦ). Иначе свръхприказливият ни президент не зачете с празнична реч своите сънародници и не отвърна на нападките, че сме бедни, защото сме били мързеливи по природа! С две думи: тържество на суетата и безхаберието!
Защо е така? Дали пренебрегването на растящата бедност и рисковете, които носи тя за националния просперитет, се дължат на традиционната липса на съпричастие от страна на управляващите „елити“! Такова обяснение е удобно и достоверно, но само отчасти. Съществен е начинът, по който се гледа на феномена „обедняване“ у нас – не само от политиците, но и от хората, засегнати от тази социална болест, и от техните обществени застъпници – синдикатите.
„Бедността не е порок“ – тази мъдрост служи освен за морално оправдание на изпадналите в нищета, още и като повик за търпеливо понасяне на болките от мизерното съществуване.
Търпението се е превърнало във втора природа
на мнозинството българи, в национален печат. Ако говорим за обществен порок, той се е вкоренил именно тук.
Върху подобна житейска философия се гради цялата система на политиката за смекчаване на бедността – чрез специални доплащания и държавни помощи, институционни грижи, милосърдие и дарителски кампании. Такава е и стратегията на Европейската комисия (ЕК) за противодействие на бедността. Резултатът е парадоксален: средствата, които се наливат в социалните системи, сякаш растат ежегодно; европейските програми за противодействие на бедността се множат; мащабите на самата бедност се разширяват.
Неотдавна ни осведомиха за още един парадокс, този път исторически. Според най-новото изследване на Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) „напредъкът“ на света е довел дотам, че днес се завръщаме към степен на неравенствата в доходите, каквато е била измерена през 1880 г.!
В този омагьосан кръг ще се въртим, докато на бедността се гледа само като на остатъчен социален проблем. Като на поле за действие на държавни и общински служби или морално задължение на милосърдни организации.
Изглежда обаче, че моментът на просветление настъпва. Засега сред част от икономистите, имам предвид по-прозорливата в гилдията. Изненадващо сред тях се наредиха авторитети от МВФ като Кристин Лагард и Оливие Бланшар. Те сигнализираха за нова глобална опасност, родена от кризата: прекомерното неравенство и масовата бедност носят разрушителни последици за растежа.
Влиянието на това ново мислене
пролича на форум за неравенството и растежа (Брюксел, 16-17 април т.г.) Среща си дадоха водещи учени от двете страни на океана, представители на международни финансови и банкови институции, Европарламента и ЕК, граждански организации. Официални представители от България нямаше (освен ако не са присъствали инкогнито). В дебатите доминираха представители на Клуба на богатите: Германия, Холандия, Австрия и др.
Участниците в конференцията произведоха новина!
И то каква: прекомерното неравенство – между държавите и вътре в тях – е водещата причина за ниския/символичен растеж след 2008 г. Което на свой ред минира не само социалното сцепление и демокрацията, но и икономическата динамика. Иначе казано: удължава цикъла на кризата и прави изхода от нея крайно несигурен.
Това не са констатации, изречени от леви интелектуалци или граждански лидери. На трибуната в Брюксел един след друг заставаха нобелистът Пол Кругман, топанализаторът от МВФ Джонатан Остри, експерти от ЕК, ЕП и ОИСР.
Предупреждението им беше категорично: „Спрете неравенството! Иначе няма просперитет!“
Известно е, очевидно е, че факторът, който ражда бедността, е неравенството в доходите. Нашата национална икономика е класически пример как работи тази причинноследствена връзка. България е най-бедната страна в ЕС, но не само заради ниската икономическа активност и трудова заетост, както е заявил пред Франс прес местен пазарен фундаменталист.
Други, по-богати нации имат проблеми с пазарите на труда и застоя в средните доходи, но не позволяват обедняването да се превърне в необратима тенденция. Как? Като спазват едно универсално правило: щом неравенството и бедността преминат рационалните граници, активирай преразпределението и социалните трансфери!
И още: установи адекватни минимални стандарти за индивидуалните доходи.
Така ще се раздвижи потреблението
ще се стимулира бизнесът и темповете на растеж ще тръгнат отново нагоре. Разбира се, при условие че в същото време се насърчават инвестициите – частни и публични.
У нас вече второ десетилетие се върви по обратната логика: орязване на разходите (каквито и да са те); замразяване на реалните заплати и пенсии; намаляване на данъците и осигурителните вноски. Ефектите от изредените „мерки“ са двупосочни:
• изземване на средства от обедняващите;
• прибавяне на ресурси (рента) към забогателите
Ето доказателства: от 1995 до 2011 г. облагането на високите доходи в България е намаляло пет (!) пъти; ние сме страната с уникално съотношение на дела на преките данъци в бюджетните постъпления (едва 18,8% при 33,4% в ЕС); при дела на осигурителните вноски изоставаме от средното европейско равнище със 7-10%.
Няма такъв случай в стопанската история: една държава да преразпределя в полза на високодоходните групи, да натоварва с нови тежести нискодоходните и в същото време да се е преборила с обедняването! Затова националната кауза (ако изобщо има такава!) за излекуване на българското общество от срамната социална болест – чрез бюджетни икономии и милосърдни акции – на този етап е кауза пердута! Освен ако просветлението, което се зароди в Брюксел и Вашингтон, не облъчи и нашата територия, намираща се все още в плен на неолибералната идеология.
Ще дочакаме ли повикът „Спрете неравенството и бедността, за да се възстанови растежът“ да намери почва в България? И от безсмислената фискална политика, която се провежда вече седма година (при липса на монетарна такава), да се отиде към успешни мерки от пакета „Антибедност“.
Такива мерки съществуват
те утвърждават ценността си на всички континенти; икономическата наука у нас не от вчера ги предлага на управляващите. Независимо от своя партиен профил те така и не проумяха, че няма друга рецепта за лечение на растящата бедност освен генерален ремонт на разпределителната система и на данъчния модел.
Резултатът от безхаберието на елитите е печален и международно популярен: след бедните и по-бедните нации се нареждаме ние – българите!
***
П.П. Ще се вслушат ли онези, които явно и задкулисно направляват съдбините на България? Вероятно да, но не веднага! Защо? Позитивната реакция – когато и както се случи – няма да е резултат от морален катарзис сред властимащите, нито на намеса свише, която да възстанови брутално нарушеното равновесие между имащи и нямащи.
Страхът е този, който носи известна надежда! Имам предвид страха сред силните на деня, че икономическият застой и масовата бедност може да дадат нов импулс на социалното недоволство; което на свой ред ще постави в упор искането за смяна на системата, т.е. за властовия контрол. Лозунг, издиган спорадично от част от протестиращите през 2013 г. После – заглъхнал и задушен, отстъпил място на популистки лозунги и взаимни обвинения между партийно дирижирани активисти.
източник: epicenter.bg