Бай Павел и Илия Павлов в щастливите години
Сънувам нощем Илийчо и Славчето, той ми се сърди, че заключвам гробницата му, изповяда Найденов
Бащата на убития бос на “Мултигруп” Илия Павлов, Павел Найденов, е роден в софийското село Долни Богров. Връстник е на царя, а Борис III спасява от смърт неговия баща. Завършва Техникума по обществено хранене в столицата. През 70-те и 80-те години държи популярната закусвалня „Попското”, както и някогашния денонощен магазин срещу Съдебната палата. Работил е и в чужбина – в Швеция и Монголия. Сега кротко върти ресторант с фитнес на софийската ул. „Калоян”, притежава спортен комплекс с два тенис корта, ресторант и закрит басейн в Божурище, къща с магазин в Долни Богров, отдава имоти под наем.
Отскоро има и правнучка. Най-голямата дъщеря на Илия, Венцислава, роди наследничка на ливанеца с бахрейнско гражданство Тарек Микнас. Алба вече е наследница на хотелиерски и рекламен бизнес за милиони.
На 16 юни Павел Найденов има юбилей, става на достолепните 80 години.
Той избра именно “ШОУ”, за да направи своята изповед – за успехите, за щастието и нещастието, за страданието по убитите му деца Илия и Славка и внук Пол и за това какво го крепи оттук нататък.
– Бай Павле, навършваш 80, как се чувстваш?
– Чувствам се добре, работоспособен съм. Взаимоотношенията ми с хората са същите, каквито са били и на по-млади години. Мислех да не празнувам на 16 юни, а да събера рождения с именния си ден на 29 юни – Петровден, деня на св. св. Петър и Павел. Обаче много хора ми се обадиха, знаят, че имам юбилей. Реших да събера приятели, познати, който дойде, е добре дошъл, в ресторанта на “Калоян”. Нещо като коктейл ще бъде. Да ме видят те мене и аз да видя тях. Има хора, с които много време не сме се срещали. Аз да им пожелая на тях да ме стигнат, други може и да ме надминат по години, да се почерпим,
да си спомним какво е било, що е било
Тук в центъра на София съм работил някъде около 55 години.
А иначе времето минава и година след година са се изнизали 80. И преди промените, и след това активно съм си гледал работата и съм се стремял винаги да бъда полезен за обществото. Никога не съм бил спирачка на хора, които са искали да се развиват, а съм имал през годините в заведенията голям персонал – по 150-200 души подчинени. Помагал съм им, когато са имали проблеми да изпратят децата си на училище и ми е било приятно. Правил съм го и сега ми е приятно да си спомням, че съм го правил. Нямам вражда с никого. Бил съм благоразположен към хората и съм получавал същото благоразположение.
– Каква е най-голямата ти гордост?
– Гордея се, че съм дошъл с една торбичка в София и съм направил това, което е известно на всички. Образовал съм се, създал съм си семейство, отгледал съм син и дъщеря, изучил съм ги. Нашият род са хора родолюбци и на мен винаги ми е било мило за държавата. Ходил съм и по други страни, работил съм и в посолства. Чакал съм само да измине времето и да си дойда. Ходил съм в Америка при внуците и ако билетът ми е за края на месеца, още на 25-и казвам:
“Идете ми презаверете билета да си отивам!”
Такива сме всички. Може някъде временно да сме се заселвали, но винаги сме гледали да си бъдем в България и да бъдем полезни. Внуците ми засега са пръснати по света, но като завършат образованието си, като станат в по-зряла възраст, може и те да се приберат…
– Смяташ ли наистина, че ще се върнат в България?
– Внуците ми имат достатъчно база и възможности да живеят добре тук и да се чувстват горди с това, което имат. Смятам, че ще дойде моментът, дано да съм жив, за да ти посрещна, да ги въведа, да им дам кураж, че в България не се живее по-зле от държавите, в които те са били. Мисля, че ще бъдат патриотично настроени и ще искат да направят нещо полезно за държавата.
– Покани ли ги с Дарина на юбилея ти?
– Те знаят, че правя 80 години, но Илийчо е в Колорадо в момента, Поли е в Лас Вегас, Венци гледа бебето си в Дубай, Дарина си има и тя много задължения. Не съм ги канил, защото знам колко е трудно да оставят всичко и да дойдат…
– На какво още научи децата си – Илия Павлов и Славка?
– Учил съм ги и двамата да не са горделиви, да не се самозабравят, въпреки че аз винаги съм имал възможности и висок жизнен стандарт.
Учил съм ги да не са саможиви
Ако са някъде с приятелчета, да обръщат внимание и на другите до тях. Ако пият боза, да почерпят и другите деца, ако нямат пари да го направят – и те да не пият!
Още като малък Илийчо през лятото ходеше при дядо си в Долни Богров. Имахме кръчма и той се мотаеше там, гледаше го как работи. Веднъж искал да си купи сладолед, а дядо му – зает, не може да му обърне внимание. Той обаче не го оставял на мира: “Хайде бе, дядо, дай ми стотинки да си купя сладолед!” Един от опашката се обадил: “Е, в касата, бръкни, вземи си стотинки!” А Илийчо му отговорил: “А, не, тези са на кооперацията, той има в джоба негови!” /смее се/.
– Какво дете беше синът ти Илия Павлов?
– Илия стана здраво, добро момче, но ме беше страх, че може да злоупотреби със силата, която има. Учил съм го да се равнява, ако се наложи и да се бие, но с по-големите от него, но никога да не бие по-малки деца, дори да им помага, ако друг ги нападне. Учил съм го в работата да е по-добър от другите. Да гледа тези, които са преуспели. Но да не търси път да спира този, който е преуспял, а да подобрява своята работа и квалификация, за да го стигне и задмине!
Петко Сираков /борец, бащата на Наско Сираков – б. а./ ми беше близък приятел, когато стана световен шампион в Турция. Там го провокирали: “Петко, внимавай, наш приятел си, а турският борец е много силен. Ще вземе да ти прекърши кръста и после как ще се гледаме?!” Но той гордо се изправил и казал: “Кажете му, че ще го надвия!” Напсувал го даже. И побеждава.
Същото се случва и с Илия пак в Турция. На 18-19 години беше. Мои приятели там се опитали да го плашат. Бащата на бореца Шанол му казал: “Илийчо, с баща ти сме приятели, теб те знам от дете, а Шанол е много подготвен, да внимаваш да не те контузи, че как ще се гледаме с баща ти после?!” Той се изправил и казал:
“Кажи на Шанол, че аз ще го надвия!”
И става балкански шампион.
Като се връщат с националния отбор с автобуса и минават Босфора, Илийчо, къде му е дошло на ума, дава тон за песен: “Край Босфора шум се вдига, лъскат саби, щитове, ето, Симеон пристига….” И всички започват да пеят след него. Това треньорите ми го разказваха после. Илийчо не беше много отворен да се изявява в това отношение, но понеже е бил щастлив и горд, че е станал балкански шампион, затова го е направил.
Илия беше лидер сред приятелите си. Другите са се равнявали по него. Едни му се радваха, други му завиждаха, но той винаги си е вървял напред и заедно сме правили всичко. И като беше в училището “Олимпийски надежди”, винаги ме е търсил – да разговаряме, да се допита до мен.
1980 г. Националният ни младежки отбор се снима за спомен на Босфора на път към европейското първенство в Бурса. Най-отпред от ляво надясно са Георги Калчев и Валентин Каравелов. Зад тях – Юсеин Фикретов, Петър Христов, Йордан Дойнов, Николай Енев и Илия Павлов. Над всички е бъдещият олимпийски и седемкратен световен шампион Валентин Йорданов.
– Като стана голям бос, пак ли продължи да иска съвети от теб?
– Винаги съм бил до него. В “Мултигруп” той вече си имаше много сътрудници, хора влиятелни, с положение. Всеки се е занимавал със своята работа. Справял съм се достойно с това, което ми е било възложено на мен като изпълнителен директор – отговарял съм за туризма и винопроизводството.
Това, което постигнахме, предизвикваше и злоба у тези, които не могат да постигнат същото и изостават. А Илия като млад човек беше много ентусиазиран, повече, отколкото трябва дори. Той не ме послуша да се върне малко назад и да се срещне с тези момчета, с конкуренцията. Понякога им е затварял и телефона, когато са имали уговорка за среща. Това не е добре. Възбужда омраза в младите хора, които също се борят да стигат върха, да вървят напред, да печелят пари. Казвал съм му тези неща, а той: “Стига, баща ми, не бой се, няма страшно, не си пълни главата!”
Децата винаги ще бъдат деца за родителите. Аз съм на 80, той сега да е на 60, но пак си е дете за мен…
– Приятели на Илия Павлов твърдят, че е имал намерение да напусне оперативното ръководство на “Мултигруп” и да се оттегли на яхта. Вярно ли е това?
– Казвал е, като сме се събирали по някакъв повод:
“Баща ми, аз ще се пенсионирам и ще оставя да управлявате!”
Такива приказки сам си ги е пускал. Но той нямаше и 40, как ще се пенсионира?!
А яхта за 10-ина души бяхме купили в Америка за 60 000 долара. Разхождали сме се с нея по река Потомак. Докарахме я тук с товарен кораб и беше на пристан на “Златни пясъци”. Илия, млад човек, с толкова приятели, често я ползваше. Правеше и делови срещи на нея.
– Винаги си казвал, че синът ти беше убит от завист…
– Мисля, че не беше по политически причини. Тези атентати са на конкурентна основа. Голяма беше дейността, може да има засегнати. А озлоблението на непостигналия към постигналия нещо е главно по финансови причини. Но аз не помня да сме имали желание за един и същ обект, за една и съща дейност, които ние да сме спечелили, а други да са загубили… Но много от хората, които участваха в приватизацията и искаха да наберат скорост в различни сфери на стопанството, не бяха образовани и интелигентни.
– Допускаш ли, че някой от неговите съученици от “Олимпийски надежди” може да има общо с поръчителството на убийството?
– Не искам да ги соча с пръст!
Страницата за неговото покушение не е затворена. Предоставил съм на органите да разкрият кои са истинските убийци!
Убеден съм, че убийците съжаляват за това, което са направили, и няма да са спокойни до края на живота си. Убийците и поръчителите нямат добри дни и нощи. Бог бави, но не забравя. Не знам кои са убийците му, но мисля, че цял живот Илия ще тежи на съвестта на ликвидаторите си. Нека Господ да ги съди! Пожелавам им да им се случи това, което те вършат на другите.
Има и друго нещо – много от убийците, които изпълняват такива поръчки, не са между живите. Такъв е стилът и методът на подобни хора, които правят поръчкови убийства. Уговарят някого да извърши атентат, казват: „Ето ти тези пари, като свършиш работа, ще дойдеш еди-къде си!”. Той отива да си вземе останалите пари, а те го ликвидират. За да не разкрият поръчителите, убиват изпълнителите. Така завършват такива хора…
– Упрекваш ли се, че не можа да внушиш на Илия да се пази по-добре, да внимава…
– Когато искат да те убият, от снайпера спасение няма! А и един преуспял човек с много ангажименти започва да мисли, че е недосегаем. Все казваше: “Баща ми, не бой се, бъди спокоен!”
– Тежки ли са понякога нощите ти, сънуваш ли ги?
– Един път, като бях в гробницата в Арбанаси, където е Илия, като си тръгнах, заключих, както правя винаги, и върнах ключа на рецепцията на хотела. През нощта Илийчо се яви в съня ми и вика: “Баща ми, не ме заключвай, защо ме заключи?!” Обяснявам му: “Защото някой ще дойде да направи беля там!” Но той пак настоява: “Няма да заключваш, остави вратата отворена!” Друг път сънувам, че виждам Илийчо, Славчето,
искам да ги пипна, пък не мога
Често водя диалог със сина ми в съня си: „Какво правиш, що правиш, къде ходиш?”. А той: „Бързам, имам работа! Баща ми, ти какво?”. „И аз имам работа”. „Хайде, после ще се видим!”. И изчезва. Както е било някога (дълго мълчание).
– Някога питал ли си се: “Защо точно на мен се случи всичко това?”
– Никога не ми е минавала мисълта: „Защо точно на мене се случи?”. Нямам грехове, не съм ощетил никого – да съм взел, пък да не връщам, нямам кредити, нямам задължения към никого. Някъде, където съм помогнал, не са ми върнали, но аз ги разбирам – няма човекът, не може, какво да прави?…
– Правиш впечатление на твърд човек, така ли е всъщност?
– Аз съм си твърд, но какъв е ефектът?… Утехата ми е в това, че внуците ми са живи и здрави, говорим си с тях по телефона. Най-често с Поли, тя е кръстена на мен. Но децата ми ги няма и това няма да се промени до края на дните ми…
– Наскоро написаха някъде, че си казал, че ти издържаш децата на Илия Павлов…
– Не съм казвал такова нещо, въобще не е имало такъв разговор. Те си имат достатъчно възможности. Пращал съм им преди години.
Илия искаше да ме осигури на старини и затова направи така
да получавам по 10 000 долара на месец от корпорацията
докато съм жив. Никой не е мислил, че ще се случи тази трагедия.
– Как прекарваш дните си сега?
– В четвъртък, петък и събота правим руски вечери в клуба ми “Парадайз”, на ул. “Калоян”, една рускиня е диджейка. Идват хора, сред тях и мои приятели, черпя се с тях. Подготовката изисква доста работа. Имам персонал 10-ина души. Но когато е по-напечено, влизам и лично в кухнята – дори мога да нарежа домати, да нарежа лук, за да стане по-бързо.
Сега стягам басейна в комплекса ми “Божур ленд” в Божурище. И там имам ресторант, два тенис корта. Постоянно се обучават деца, провеждат се турнири. Ходя и в моето село – Долни Богров, там имам ангажименти по къщата, по двора. Имам малка оранжерия и 30-40 кокошки, събираме яйца. Магазинът съм дал под наем на едно момиче, то се грижи и за тях. Имам и едно бунгало. Като отида, подкастрям лозниците, ако е нападала шума, я събирам, изпуша по една пура и хайде насам!
През свободното време спортувам във фитнеса.
С Асен Ошанов ходехме в хотел “Рила” в казиното понякога
но го закриха, останахме без казино.
– Сам ли си караш колата?
– И сам карам, но имам и шофьор. Той се грижи и за басейна. Имам няколко коли – форд мустанг, ауди осмица, джип “Ланд Ровър” и една малка японска кола, която карам само лятно време. Аз си се возя предимно с аудито. Колите седят в едно хале в Божурище.
С толкова пръснати на много места имоти и тези ангажименти не може с една кола. Едната се развали, другата отиде на технически преглед в КАТ… А то не можеш и да ги продадеш сега. Цените паднаха. За10 000 лева да продадеш една такава кола? Те само гумите струват 5000!
– С твоята жена Стефка се разбирате, помагате си…
– Може би има 30 години сме женени. Аз не исках да се женя, стоях сам, срам ме беше от децата ми. Но дядо Илия беше още жив, той беше по Богров сам, аз тук в София. Имаше си нужда от жена вкъщи, да ми помага, да гледа къщата. Стефка преди това работеше при мене, касиерка беше в мое заведение. Пресрамих се и се ожених.
И така, живот…
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Давел мъката си в алкохол
Никога не съм прекалявал с алкохола. По едно време заорах, като се случи това със сина ми, с дъщеря ми… Отворих се на пури, пиене. Постоянно пиех, пушех, не беше добре това, признава пред народното издание бай Павел.
По цял ден пиех. Не се напивах, не е имало такива случаи. Но като си стресиран, като пиеш, а не ядеш… то се отразява. По цял ден седях тук, в кабинета на “Калоян”. Далече от света.
И сега се ограничавам от светски изяви. Не танцувам, на хоро не мога да се хвана да играя, на кино не ходя. Нямам сърце за такива работи, откакто се случи това с Илийчо, със Славчето и сина й Полчо.
Не ходя в хотелите на корпорацията, защото като отида, се разстройвам. Хората ме познават и ме обичат. Но изказват съболезнования. Не обичам да ме съжаляват. Внуците ще продължат, но не е същото. Едното не замества другото. Не може! Има си и песни за тази работа: “Жената жали до година, а майка и баща да амина!”, изповяда Найденов.
Пристигнал в София с една торбичка
Бил съм много пъти без квартира. Като работя вечер на стадиона, се е случвало да закъснея и да не мога да се прибера да спя при войниците – нали работех към военните. В такива случаи оставах в залата и спях на тепиха. Една такава вечер обаче отидох на един пазар срещу стадион “Дружба”, по реката го правеха. Гледам – едно момче продава дини. Заприказвахме се. Купих една диня и с него я срязахме. Попитах го: “Имаш ли къде да спиш?”. А момчето: “Нямам къде да спя, тука при дините!”. Казвам му: “Ще те заведа на едно място, като няма къде да спиш, да пренощуваме в един сеновал, в сеното”. И момчето тръгна с мен. А аз вече бях получил някаква заплата, бях си купил панталонче, копринена риза с шал-яка, обувки – докарал се бях, екстра! Момчето ми разправя: “Абе, ти като си се изтупал така, как ще спиш в сеното?”. Казвам му: “Защо не? Слагаш един вестник отдолу, един отгоре – и спиш!”.
Заведох го в сеновала до стадиона. Той си полегна на едно място, аз – на друго. На сутринта като станах – какво да видя?
Откраднал ми и ризата, и панталона!
По къси гащи съм, без риза! Отидох при домакина и му разказвам какво се е случило. Той ми даде една фланелка, един анцуг и аз тръгнах да търся крадеца. Намирам го на гарата, чака влака. И като му ударих един бой! Само панталона си вземах, ризата я нямаше!
След това отидох войник. Взеха ме в Спортната рота. Започнах да ходя на състезания в категорията си. Като излезе на тепиха, човекът, с който трябва да се боря, аз го наблюдавам, гледам му под лъжичката – щом там му прави туп-туп-туп-туп, значи е притеснен. Щом е притеснен, значи ще бъде и победен. Бях много устойчив психически, разкрива Павел Найденов.
Направил мавзолея на Георги Димитров от руска салата
Много бързо напреднах. Денонощно работех, спомня си Павел Найденов. Още като млад добре работех със студена кухня и участвах в много изложби. Бях на 23-24 години и в чест на 9 септември направих макет на мавзолея на Георги Димитров от руска салата /смях/! От гъста маса руска салата го изработих – 80 см на около 70 см висок! От моркови направих петолъчката, с маслини написах “Георги Димитров”, колоните оформих с праз лук, с перата направих светлините! Бях го завил и като го отвих на изложбата, всички ахнаха, започнаха да го снимат! Бях на 23-24 години и работех в ресторант “Москва”, отговарях за студената кухня, бях и комсомолски секретар. Доста по-късно станах управител на ресторант “Червено знаме” на “Витошка”. Много работа, много престижен ресторант. Вече бях женен, бяха се родили децата, връща лентата на спомените бай Павел пред “ШОУ”.