Екипът на старши сержант Иван Михайлов, който решава битката за Кербала.
Майор Грибачев: 1 спецвзвод струва колкото пехотен батальон Операцията от Кербала да влезе в учебниците.
Преди да замине на мисия в Кербала Иван Михайлов, лидерът на екипа от наши командоси, е охранявал тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов.
Помните ли Кербала? В съзнанието на повечето хора древният иракски град е свързан с камиона бомба, който на 27 декември 2003 г. погуби петима наши военнослужещи след атентат срещу българската база “Индия”.
Иван Михайлов на снайперска позиция в пустинята.
Малцина знаят, че 4 месеца по-късно в Кербала е постигната първата българска военна победа след Втората световна война.
Иван Михайлов с иракски деца,за които винаги намирал малки подаръци
Иван Михайлов днес
Иван Михайлов преди 12 г. по време на мисията в Кербала
Че в жестоки боеве за защита на кметството на града шестима наши бойци пишат нова страница в историята на българското военно изкуство. Оценките не са плод на патетичен патриотизъм. Те са на тогавашния началник на Генералния щаб
ген.Никола Колев и на полк. Христо Христов, старши национален представител на българския контингент през пролетта на 2004 г.
Полк. Христо Христов, старши национален представител на втория батальон в Ирак.
След трагедията в база “Индия” нашите бойци скоропостижно се местят в много по-добре укрепената база “Кило”, разположена в края на града. От родината пристига нова смяна, в която обаче зеят около 70 празни места. Хората се отказали от мисията, смутени от пролятата при атентата кръв. Допълнително напрежение внася и екстрената смяна на първия командир подп. Люцканов с подп. Петко Лилов.
В края на март избухва въстанието на Муктада Садр. По древна традиция в тези дни в свещения за шиитите Кербала се стичат поклонници от целия регион. Тогава населението на града нараства няколко пъти. Този факт умело е използван от т.нар. Армия на Махди, която за кратко време успява да превземе целия Южен Ирак.
В първите дни на април екстремистите атакуват и Кербала. Превземат почти целия град, но пред кметството се запъват. Повече от седмица единственият символ на държавната власт е отбраняван от български и полски войници.
В решителен момент те се промъкват с бой в комплекса от сгради, за да поемат защитата от шепа иракски полицаи, които освен това пазели и над 200 затворници в приземията.
В Кербала нашият батальон е действал в състава на многонационална дивизия под полско командване.
Който е гледал полския игрален филм “Кербала”, няма как да не знае това, защото в него главните действащи лица са поляци. Лентата се появи по нашите киноекрани тази пролет, но като че ли мина доста скромно и незабелязано. В нея ролята на българите е поверена на измисления капитан Гетов и на безименен войник, който при една от зверските атаки не издържа на напрежението и изстрелва цял пълнител в съпровод на звучна нашенска псувня.
Във филма драматичният обрат в хода на боя идва, след като минути преди кметството да падне, полски командоси излизат от укритието си и ликвидират ядрото на шиитските нападатели.
Имаше нещо такова, но то бе дело на българи, коментира с усмивка майор Тодор Грибачев, който по това време е бил командир на взвод и лично е участвал в защитата на кметството. Удържането на “Сити-хол”, както тогава наричахме кметството на Кербала, стана благодарение на блестящата операция на шестима български войници под ръководството на старши сержант Иван Михайлов, пък твърди командирът на българския контингент полк. Христо Христов.
Кой е Иван Михайлов, защо нищо не се знае за него?
12 г. след драматичните събития митичният командос като че ли е потънал вдън земя.
От Министерството на отбраната обявиха, че такъв човек не служи в Българската армия. Висш военен допусна, че по примера на мнозина, преминали ада на Кербала, Михайлов може би е напуснал войската и изпълнява други мисии в опасни райони като наемник. Подобна мисъл изрази и полк. Христов, който след като се пенсионира, се включва в миротворческа мисия под флага на ОССЕ в една от кавказките държави.
А всъщност през цялото това време Иван Михайлов си е бил в България. Занимава се с охранителна дейност, а след като губи невръстната си дъщеричка, напуска големия град и се мести в малко селце далеч от шума на града. Почти винаги е в движение.
Когато най-после се срещнахме, Михайлов бе пуснал гъста брада, а тъмните очила променяха вида му до неузнаваемост.
През лятото на 2003 г. той е служел в МВР – в група за задържане, бил е един от гардовете на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. Не успял да се включи в първия батальон за Ирак заради тежката и тромава процедура по прехвърлянето му в армията. Ако не беше ген. Борисов, можеше и да не тръгна за Ирак, разказа Иван пред представител на “24 часа” .
Бъдещият премиер му помогнал в преодоляването на бюрокрацията. Зачислили го в състава на бригадата Специални сили в Пловдив, откъдето в началото на януари 2004 г. все пак успял да замине за Ирак.
В Кербала старши сержант Иван Михайлов бил назначен за зам.-командир на лекопехотен взвод. Така обозначавали подразделенията, съставени от командоси на 68-а бригада Специални сили. Другите взводове били мотострелкови.
Де факто Михайлов не е участвал пряко в защитата на кметството. В дните на най-ожесточените атаки срещу “Ситихол” той командвал група от четирима човека, която от висока сграда до база “Кило” дебнела за неочаквани нападения. “Бяхме на снайперска позиция”, лаконичен е Иван. Според него, ако такъв пост е имало пред база “Индия”, не камион бомба, ами пиле не може да доближи базата.
На 8 срещу 9 април получили информацията, че от всички страни към кметството се стичат главорезите на Муктада Садр. А българите от кметството пък съобщили, че силите им са на привършване, докато огънят на минохвъргачките ставал все по-точен. “Пращаме ви храна, вода и патрони”, се обадили по радиото от базата.
“Не щем храна и вода, дайте ни патрони и гранати“, реагирали българите.
“В тази вечер научих езика на минометния огън”, каза Иван. Чувал бил, че прелитайки над главата ти, мините свирят, но се оказало, че смъртоносният им полет напомня по-скоро шума от летящи гълъби. Усещал го, когато мерникът на минометчиците се подобрил и мините започнали да падат на територията на базата.
В този ден агентурното разузнаване докладвало, че основната позиция на противниковите минохвъргачки е насред местното гробище. Именно оттам обстрелвали кметството, а понякога и базата на нашите. Гробището се намирало по средата между кметството и базата, като разстоянието между тях било 1-1,5 км.
Идеята за внезапния набег върху минометните разчети дошла изведнъж.
“Нашите в кметството едва се държат, а моят екип от обучени и тренирани хора стои със скръстени ръце”, заявил Михайлов пред командира на батальона подп. Лилов. Той първоначално посрещнал резервирано нестандартния и рискован план. Все пак мисията на контингента била мироопазваща, а не мироналагаща, българите нямали право да атакуват, а само да се отбраняват.
До този момент въпреки многобройните атаки нашите се държали добре, нямало нито една жертва, само един ранен.
“Да заложим на бързината и изненадата, ако не действаме, до сутринта ще има не една, а много жертви”, настоял Михайлов. И командирът приел плана. По-добре критики за превишаване на правата, отколкото нови български ковчези.
Към четиримата от екипа на Иван се присъединили още двама командоси. Нямало време за специална подготовка.
Избрали максимално лека екипировка, защото им предстоял тежък маршнаскок на 3 км – по 1,5 км в двете посоки.
Лентите върху очите са поставени по негова молба.
Четирима получили автомати с подцевни гранатомети, а другите двама – леки картечници. Подбрали американски бронежилетки, които спирали не само куршум на автомат “Калашников”, но и на снайпер “Драгунов”. Освен това тежали само 8 кг, докато родните – цели 19! Всички бойци били снабдени с качествени очила за нощно виждане.
Привечер разузнаването донесло, че към 1,30 ч след полунощ ще започне масирана атака както от минохвъргачките, така и от бунтовниците срещу кметството. “Какви ти бунтовници!”, реагира на определението Михайлов “Срещу нас бяха бандити и криминални типове, които не вярват нито в Аллах, нито в който и да е бог”, гневно отсече той.
Четиримата с автомати тръгнали първи, а след тях – двамата картечари, за да ги прикриват. Взели разстоянието до гробището на един дъх, като внимавали да не излизат на осветени от уличните лампи места. По едно време едва не налетели на група поклонници с плакати и знамена. Затова решили да не се приближават повече. Очилата за нощно виждане им позволили навреме да засекат минометните разчети в гробището. Те се състояли от десетина човека, които изобщо не се криели, дори крещели като обезумели след всеки изстрел.
Идеята бе по мой сигнал да ги зачешем от две страни – ветрилообразно, като накрая съберем огъня в средата, си спомня Иван. Заложили на мощта на подцевните гранатомети, които освен живата сила може да поразят и оръжията.
В този момент сержантът си помислил колко добре щеше да бъде, ако автоматите им имали заглушители. Така без звук можели да ликвидират евентуалното отцепление или самите разчети. Силната пукотевица като нищо би докарала подкрепление, а и факторът изненада така губи своето значение. Да, ама някой в София решил, че заглушители няма да им трябват. По същия начин големи началници отначало реагирали, когато Михайлов поискал не 3, а 4 картечници за взвода. Нали сме 4 машини, по една картечница на всяка, аргументирал се той. Няма на кого да ги зачислим, бил отговорът. Зачислете ги и четирите на мен, казал сержантът. Наложило се да стигне до канцеларията на Генщаба, за да успее. Дали им 4 картечници и повече 40-мм гранати. По предварителна договорка с командира след първата граната по гробището момчетата от кметството трябвало да открият масиран огън за отклоняване на вниманието. Така и станало. Ликвидирали пишман артилеристите за няколко минути. Те не се разбягали като пилци, но никой не успял да се спаси от мощния и точен огън. Нашите се оттеглили бързо и тихо – както и дошли. Изненадала ги само появата на американски хеликоптер в нощното небе. Иван се притеснил да не ги вземе за бунтовници с тези нестандартни униформи – под бронежилетките били само по тениски. По радиото им съобщили обаче, че екипажът на хеликоптера е предупреден.
По средата на пътя ги посрещнали няколко бронирани машини, пратени от подп. Лилов да ги прибере.
И настанала небивала тишина. След като минометите замлъкнали, секнал и огънят на обсадата на кметството. До сутринта – нито изстрел. Вече по светло командирът извикал шестимата и им изказал благодарност – лаконично, по мъжки. Свършихте суперработа, казал Лилов. По данни от разузнаването при нощната атака бил ликвидиран и един от водачите на Армията на Махди, човек от близкото обкръжение на Муктада Садр, който пряко ръководел обсадата.
След няколко часа се прибрали и момчетата от кметството. Те развълнувано разказвали как по пътя към базата иззад спуснатите капандури дочули ръкопляскания. На местните също им било дошло до гуша от зверствата и издевателствата на бандите. Михайлов си спомня как иракчанин, живеещ близо до базата, поискал помощ срещу банда, която нахлула в дома му, изнасилила съпругата му и дъщерите му, ограбила де каквото може, а той се спасил по чудо.
Не бива да се изтъква нашата роля, за сметка на момчетата, които удържаха кметството, коментира Михайлов. Там се сражавали обикновени кашици, които не притежавали специални умения, но пък за миг не си помислили да напуснат поста. Така, както били направили мнозина братя по оръжие от други контингенти.
От щаба на бригадата се обадили с възторжени оценки за нощната операция: “Вашите хора заслужават награди, пратете ги да им ги връчим”. Подп. Лилов обаче решил да не рискува заради засадите по пътя, а и момчетата умирали за сън. Медалите донесли български офицери, които по това време се намирали в база “Джулиет”.
Няколко дни по-късно на една от страниците на влиятелния американски вестник “Ню Йорк таймс” се появила дописка със заглавие: “Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв”. После разбрали, че по време на операцията в щаба се намирал американски офицер, който вероятно е споделил впечатленията си с познат журналист.
След края на мисията, вече на родна земя, наградили старши сержант Михайлов с награден знак “За вярна служба под знамената” – IV степен. За справка – това е най-ниската степен на отличието, което пък не се счита за особено високо. Като си помисли човек, че няма друг такъв случай в историята на съвременната ни армия, го навяват тъжни мисли.
Затова си позволявам директен призив към висшето военно ръководство: “Господа, никога не е късно да се поправи една грешка! Тези мъже не само са рискували живота си, но и са проявили творчество в изпълнението на операцията. Техните действия в нощта срещу 9 април 2004 г. трябва да излязат от секретните доклади и да се изучават от днешните офицери! Тези мъже заслужават високо признание! В каква форма ще бъде облечено то, ще решат министърът на отбраната и началникът на отбраната. Толкова достойни българи сме забравили, нека този път не позволим това!
Иван Михайлов: Нямаше да им се дам жив Бях изключил вероятността семейството ми да гледа как ме обезглавяват или да изнудват държавата ми.
– Г-н Михайлов, защо решихте да отидете в Ирак – авантюра, ипотека, проверка на силите?
– От всичко по-малко, но без ипотеката. Исках да проверя себе си – дали наученото и тренираното ще се задейства и на практика. Разбира се, и финансовата страна не е без значение.
– В нощта срещу 9 април 2004 г. помислихте ли, че планът можеше и да не успее? Имахте ли тогава страх от смъртта?
– Преди да започнем изпълнението на задачата, прехвърлях наум какво може да се обърка и как да не го допуснем. По време на самото изпълнение вече не мислех за това, оценявах непрекъснато обстановката и вземах решенията на момента. Но като цяло се получи точно това, което бяхме планирали. Дали сме имали страх от смъртта? Преди да тръгнем – да, но по-скоро да не ни пленят. Макар че нямаше да се дадем без бой. Аз със сигурност нямаше да се дам жив и после семейството ми да гледа как ме обезглавяват или изнудват държавата ми.
– Кои са основните грешки, които лично вие не бихте допуснали в ръководството на батальона?
– Не мисля,че са допуснати някакви сериозни грешки при ръководенето на мисията. Просто всички се учехме “в движение” как се воюва с противник, който няма униформа и си е у дома. Може би нямаше да загубим наш колега, ако бяха взели под внимание идеята ми да се изгради още едно КПП откъм болницата. За да може силите, които участват в охраната на кметството, да изминат разстоянието дотам само по права линия, без завой и намаляване на скоростта на движение. Разстоянието от около 2 км можеше да се покрие както от снайперистите, разположени до входа на база “Кило”, така и от колегите им на позиции в кметството. Така кръстовищата щяха да се блокират почти веднага при движението на смяната. Естествено, това не трябваше да се прави постоянно, защото ще улесним противника с еднообразните си тактически действия. Операцията в нощта на 8 април имаше успех, защото не беше стандартно тактическо действие.
– Боите ли се от отмъщение? Има такива приказки днес, 12 г. след онзи април.
– Отмъщение за какво? Те искат да ни убият и ние искаме да ги убием, за да се приберем живи. Освен това те ни атакуваха първи. Но това не означава, че сме непредпазливи и лекомислени. Едно е да воюваш с истински войници, съвсем друго – с такива, които се гаврят с пленените, изтезават медицински сестри и лекари, режат глави на беззащитни шофьори, взривяват камион бомба или размахват каската на убития войник. Тогава задължително трябва да се страхуваш от отмъщение. Ако, разбира се, срещу теб има държава, която държи на всички свой поданици.
– Защо, след като се върнахте в България, не останахте в армията или в МВР?
– Основната причина за напускането ми беше смъртта на дъщеря ми.
– Можеше ли примерно да се предотврати атентатът в Сарафово?
– Не съм запознат с подробности от разследването, но едва ли. Това обаче не трябва да ни е оправдание за недостатъците в работата на службите за сигурност. Трябва силно контраразузнаване, което според мен не е на ниво. Слаби са ни оперативните служби, превърнали са се в политици.
– Тероризмът настъпва по много фронтове. Имате ли виждане как България трябва да отговори на заплахите от терор?
– Както го правят “големите” в света. Но ако си мислим, че с моливи ще преборим автоматите (за справка Франция),според мен е не само наивно, но и глупаво. Нужни са ни силно разузнаване, контраразузнаване и военно разузнаване, както и мощно вербуване. И, разбира се, съвременни Специални сили.
– Имате ли наблюдение върху Специалните сили на армията? Те способни ли са днес, подобно на френските и белгийските си колеги, при атентат веднага да се включат в помощ на полицията?
– Със сигурност визуално ще са не по-зле от нашите съюзници от НАТО, но като умения и опит сме доста назад. Назад сме не само защото няма селекция при подбора на хората, а поради липсата на опит от участие в реални бойни операции.
– Добро ли е предложението Специалните сили да минат на пряко подчинение на началника на отбраната и ако – да, защо?
– Според мен е правилно. Колкото по-къса е командната верига, толкова е по-добре. И да се намали числеността им – каква е тази бригада? Стига сме мислили само за кариери!
– С какво се занимавате в момента? Чувствате ли се вече ветеран?
– Работя в сферата на физическата сигурност. Занимавам се с обучение, консултации. Съдружник съм в охранителна фирма. Чувствам ли се ветеран? Ако бях участник във Втората световна война – да. Но мисля,че държавата още има какво да изстиска от мен, ако съм ѝ нужен.
Майор Грибачев: 1 спецвзвод струва колкото пехотен батальон Командосите първи излезли на помощ на полицията в Париж и Брюксел Един взвод от Специалните сили върши работа колкото цял пехотен батальон по време на мисия.
Това заяви майор Тодор Грибачев, който през април 2004 г. е командвал лекопехотен взвод в Кербала. Лекопехотен е означавало от Специалните сили, другите се водели мотострелкови, кашишки.
Официално нашите отричали в състава на контингента да има командоси, защото задачата му била мироопазваща, а не мироналагаща. А и де факто бойците от 68-а бригада се отличавали от колегите си по тактическите елеци и наколенките срещу падане и, разбира се – по бойните умения. С днешна дата майор Грибачев отчита като грешка решението обучени командоси да се използват като конвенционални патрули. Както и липсата на специално оборудване като нощни прицели например.
Майорът си спомня колко ефикасни са били полски командоси, пратени по някое време на помощ на защитниците на кметството. Те били въоръжени с изключително мощни 12,7- мм снайпери, които благодарение на термовизионни прибори откривали човешко тяло през 2 стени. И не само го откривали, но и поразявали от цели 150 м. Тежкият куршум пробивал тухлените стени и ликвидирал уж скритите зад тях нападатели.
А българските кашици, които отбранявали изключително смело и достойно кметството, нямали дори нощни прицели. Очилата за нощно виждане не вършели работа при стрелба. В тъмното нашите разчитали само на пламъците от дулата на вражеските оръжия, за да се ориентират по кого да стрелят.
Грибачев си спомня с каква ирония гледали останалите на тактическите елеци, наколенките и допълнителните кобури, с които се отличавали бойците от 68-а бригада. До момента обаче, когато се наложило да вадят пълнител от класическата сумка или да си охлузват до кръв колената при елементарно падане.
Способностите на Специалните сили са най-евтини, защото с малко пари може да се постигне много висок ефект, смята майорът. Видяхте ли кой пръв излезе на помощ на полицията след атентатите в Париж и Брюксел – специалните части на Франция и Белгия, риторично пита Грибачев.
У нас поне засега това е трудно осъществимо заради дългия път, който заповедта трябва да измине, за да стигне до пловдивските командоси. Проблемът е в това, че 68-а бригада се намира на подчинение на щаба на Сухопътните войски за разлика от почти всички натовски армии, където командосите са на пряко подчинение на висшето военно ръководство
У нас вече е направено предложение за промяна в закона за отбраната Специалните сили да минат на подчинение на началника на отбраната, но депутатите все не намират време за него. Нещо повече – твърди се, че Пентагонът е заявил намерение да модернизира за своя сметка оборудването и въоръжението на нашите командоси, но ако са сигурни, че средствата няма да попаднат в бездънния бюджет на Сухопътните сили. Както вероятно се е случвало досега.
В другите родове войски все нещо се модернизира – макар и бавно, но при нас – нищо, гневи се майор Грибачев. Нямам нищо против, ако в армията влязат нови изтребители и нови кораби, но ако, не дай си боже нещо гръмне в някой наш мол, кой ще излезе на улиците заедно с полицаите? Командосите със старите 30-годишни уазки! За толкова години при тях не е постъпил нито един от бронираните мерцедеси, а защо не и 2-3 “Пустинни котки”, на които засега се радват само във Военна полиция.
Полк. Христо Христов: Операцията от Кербала да влезе в учебниците Шестимата командоси заслужават високи отличия.
Операцията от Кербала трябва да влезе в учебниците по военна история, смята о.з. полковник Христо Христов. Той е бил най-старшият български офицер по време на обсадата на кметството в града. Христов вече не е кадрови офицер, но продължава службата като споделя своя огромен опит от мисиите в Ирак. В момента е военен наблюдател в мисия на ОССЕ в една от кавказките републики.
Действията на шестимата командоси са безупречни от гледна точка на теорията на военното изкуство, твърди Христов. Те са проявили изключителна находчивост, решителност и храброст. Затова операцията трябва да влезе и в програмите на нашата военната академия “Г. С. Раковски”.
На втория контингент в Кербала се падна най-тежката служба, тъй като след атентата срещу база “Индия” на 27 декември 2003 г. по различни причини отпаднаха близо 1/3 от бойците, заяви Христов. Кой по семейни, кой по здравословни причини, а имаше и такива, които директно си казвали, че рискът не си заслужава парите.
Според полковника обаче основното ядро на батальона се е състояло от достойни българи, които смятали, че не парите са важни, а изпълнението на служебния дълг.
И най-важното – вълнувала ги тръпката да докажат професионализма си в реални бойни условия.
Военнослужещите, които се готвят за участие в мисии зад граница, трябва да владеят минимум 2-3 специалности, категоричен е полк. Христов. Той разказва, че в Кербала поради недостиг на хора понякога се налагало готвачи да управляват БТР-и.
В Ирак САЩ ни предоставили 11 джипа “Хамър”, но лошото им състояние налагало войниците сами да ги ремонтират.
Друг е въпросът за отношението на държавата към тези момчета, рискували живота си, след като се върнаха в България. Това, което знам за втори батальон, тъй като участвах и в четвърти батальон, е, че след завръщането на контингента, тези момчета останаха недочути и недоразбрани, казва Христов.
Неслучайно повечето напуснали редиците на армията и се включили в охранителния бизнес и други структури на сигурността. Почти никой от тях не се е върнал обратно на служба в армията.
www.24chasa.bg