Известният английски журналист Берлайн, който посетил Видин през 1919 г., пише в дописката си за пребиваването в града:
„България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…“
Паметникът-костница на гаровия площад във Видин, известен като паметника на Скърбящия войн, наистина е уникален творчески поглед към победата и победителят, който тъжи. Паметник на почитта и смирението, на хуманността и човечността.
Умиращият войник лежи гологлав на лакът, привел глава над оръжието, с което вероятно е изстрелял последния си патрон. Изобразен е български гренадир от братоубийствената Сръбско-българска война през 1885 г. за защита на Съединението и независимостта на България.
Историята на паметника е не по-малко необичайна от него самия.
Фигурата на войника е изваяна от гипс от големия скулптор Андрей Николов още през 1886 г. Минават години, докато я превозят с влак до Русе, с лодка през Дунава до Гюргево и от там отново с влак до Париж. Отлята е от бронз във фабрика Jaboeuf et Rouard в Париж.
Видинската общественост провежда конкурс за избор на проект и строителство на паметник на победата и героите, паднали във войната през 1885 г.
Журито за избиране и одобряване на проекто-моделите за паметник, заседава на 13.09.1907г. Председателствано от директора на рисувалното училище Ив.Мърквичка и с членове Ан.Митов, подполковник Динолов, Фингов, Ангелов, Нешев и В.Атанасов, то решава:
първа премия да се даде на проекто-модела с мото „За отечеството“, сума 1000 лв.
за втора премия да се даде на проекто-модела с мото „Три уши“, сумата 600 лв.
за трета премия да се даде на проекто-модела с мото „Гранит и бронз“, сумата 400 лв.
да се откупи проекто-модела с мото „Победа“, за 250 лв.
След отваряне на пликовете, съдържащи имената на авторите, се оказва, че първият е дело на Андрей Николов, вторият и третият – на Ж.Спиридонов, четвъртият – на П.Морозов.
Към протокола е приложена следната бележка от Андрей Николов:
„Необходими обяснения към проект „За отечеството“
Едно художествено произведение, каквото преди всичко трябва да бъде един паметник, било то макар в скица, трябва само да говори за себе си.
Малкият размер обаче на проекта ме заставя да обясня сюжета на трите барелефа: двата странични ще представляват единият заминаването на полка от Видин, прощаването на войниците с техните близки, а другият – завръщането на войската и посрещането й от населението след победата; барелефът отпред ще представлява една сцена от войната, една атака. В него ще има портретите на важни загинали герои от полка.
Пиадесталът предвиждам да бъде кух и в тази кухина да се поставят костите на загиналите офицери. Отворът ще се затваря от една врата, изработена от кована мед.“
Договорът за възлагане изпълнението на паметника е сключен между скулптора и командира на полка в началото на декември 1907 г. Гарант на Андрей Николов е Иван Евст. Гешов. Комисия към Трети Бдински полк е следила за изпълнението на всеки етап от строителството.
Основният камък на монумента е поставен през 1908 г.
Окончателното приемане на скулптурната композиция става на 10 януари 1909 г., тогава комисията дава съгласието си за изливането й от бронз. В заявление от Андрей Николов до председателя на комисията от 7 октомври с.г., скулптурът пише, че главната фигура е вече отлята във фабрика Jaboeuf et Rouard в Париж.
Обратният път на статуята се оказва още по-дълъг. Не е известно как е била доставена в срещуположния на Видин румънски град Калафат, но в него тя престоява цяла година. Оказва се, че прекарването на статуята през Дунава е доста трудна и скъпа дейност. В крайна сметка се намират видински рибари, които я прекарват доброволно. За целта правят сал върху няколко лодки и успяват да я стоварят на видинския бряг. Прибрана е на сигурно място в казармата на Трети пехотен бдински полк, където отново отлежава за около една година. Инициативен комитет дълго време събира дарения от гражданите за издигане на постамента.
На 5 окт.1910 г. комисията приема и одобрява барелефите, изработени от Андрей Николов. В протокола е записано:
„Барелефите представляват:
Млад войник при заминаването за войната се прощава с млада невеста;
Случка от войната атака, предводителствана от командира на полка кап.Маринов на кон. В същия барелеф авторът се е постарал, до колкото това е възможно при дадените размери, да птредстави и портретите на другите двама офицери, загинали във войната, а именно подпоручик Стоянов и портупей-юнкер Загорски
Мома селянка полага ловров венец на завърнал се след победната война войник.
Журито намери, че барелефите, както в техническо, така и в идейно отношение, отговарят на предназначението си и ги одобри.“
На 15 ноември 1911 г. паметникът е открит. Намирал се е на централния видински площад „Бдинци“.
През 1930 г. видинските управници решават, че този паметник ни излага, че фигурата не е войнствена, мобилизираща, не буди патриотизъм и затова трябва да се махне. Но има и трезвомислещи хора, които още тогава оценяват стойността на войнишкия паметник. Те създават Комитет за защита на тъжния войн. Уплашени от общественото мнение, управниците само го местят от централния на гаровия площад, където е оцелял и до днес.
По времето на социализма почти никой не обръща внимание на паметника. В името на добросъседските отношения с тогавашна Югославия, за сръбско-българската война не трябвало да се говори.
В последните години пред Паметника на скърбящия войн се провеждат градски тържества на 6 септември по повод Съединението на България.