С репликата „да направят така, че тази тема да ми се махне от главата“ – премиерът удари в земята дори нещастния бивш служител на социалното министерство, прочул се с „кухите лейки“. В играта на нерви министър-председателят се оказа слаб противник на майките на деца с увреждания. Те, видиш ли, си искали министъра, чиято оставка той с готовност прие, и затова се наложи на другия ден отново да го „прати на работа“. Същият министър, заради когото никнат палаткови лагери из цялата страна, в края на едно толкова успешно европредседателство. Бисер Петков, който има самонадеяно твърди, че без подкрепата на премиера и финансовия министър няма шанс реформата на социалните услуги за хората с увреждания да се състои. И му трябват едни 300 милиона. Не за саниране, не за фонтани, ами за инвалиди. Откъдето и да го погледнеш не е рентабилно, а ей къде са местните избори, не дай Боже и парламентарните (ако се сбъднат прогнозите на президента Първанов и други). Че колко са хората с увреждания в България? Едни 730 хиляди на възраст над 16 години и към 45 хиляди деца (по данни от 2015 г.). Всеки трети освидетелстван с между 50 и 70% инвалидност, а близо 23% са с най-тежката степен. Колко от тях изобщо могат да гласуват?
Но да оставим бакалските сметки. Друго твърдение на премиера е по-интересно: „Винаги сме работили прекрасно със семействата на деца с увреждания.“ Толкова прекрасно, че няма и месец от последния им 6-ти протест.
Първият протест на родителите на деца с увреждания се състоя през 2015-а година при управлението на кабинета Борисов 2. Тогавашният социален министър Ивайло Калфин се срещна с протестиращите, получи исканията им (които и досега не са променени) и си ги прибра в шкафчето. Година по-късно обаче майките пак запротестираха и може би резултатът щеше да бъде същият, ако един безочлив чиновник от МТСП не ги беше нарекъл „кухи като градински лейки“. Министър Калфин се заизвинява, мимоходом заяви, че се работи по създаването на електронен регистър; Законът за личната помощ, за който настояваха протестиращите, беше споменат по-скоро като ерес, защото рязко ще обърка философията на подпомагането на хората с увреждания, по която работят екипи на социалното ведомство в два поредни кабинета Борисов. Кухите лейки се разотидоха и се заканиха редовно да си поливат герберите.
И го направиха. Дори ефектният жест с 930-те лева в Закона за семейните помощи на Зорница Русинова, която спешно смени оттеглилия се Калфин, вместо да им затвори устите, предизвика още по-бурна реакция. Защото подпомагането беше извършено на принципа „да вземем от едните, да дадем на другите“. Получиха го само децата с над 90% инвалидност, бяха им отнети средствата за рехабилитация, а лицата, навършили 18 години, останаха с по 100-200 лева месечна помощ. С тези новини протестиращите изпратиха 2016-а година.
Едва огледал се кабинетът Борисов 3 и жените надуха черните балони и пак тръгнаха по улиците на София. Какво искаха? Все същото: цялостна реформа в социалната система, с приемане на Закон за личната помощ; финансиране от държавния бюджет в размер не по-малък от две минимални работни заплати; диференциран подход при определяне на размера на личната помощ – според индивидуалните потребности на детето или лицето, което се нуждае от асистиране и т.н.
Посрещна ги само социалният министър Бисер Петков. Изслуша ги, организира среща с техни представители, заяви готовност да се създаде обща работна група и като че ли най-сетне нещо започна да се случва. Обаче кабинетът тръгна да реформира системата за ТЕЛК. Покрай абсурдите в предложенията за промени се събудиха от летаргията си НПО-тата, който уж защитават правата на хората с увреждания. Решени да заработят субсидиите си, с малко синдикална подкрепа, и те най-сетне организираха протест в столицата. Предложенията им, на които куцаше конкретиката, защото всъщност нямаха предложения, а искаха да се запази статуквото в системата за инвалидизиране, бяха приети. Но след тях отново дойдоха майките. И вероятно щяха да бъдат изслушани в парламента, ако се бяха облекли прилично. Но понеже не го направиха, не ги пуснаха да влязат. И ето че надписът на фланелките „Системата ни убива“ се превърна в слоган на безсрочните им протести. Опънаха палатката си пред Народното събрание и дори се надяваха, отнякъде да зърнат премиера (ако успеят да го привикат на парламентарен контрол), но се оказа, че влязъл и излязъл, без да го усетят. Сигурно избягва срещата с тях, за да не станат свидетели на сълзите му.
Той обаче няма откъде да знае, че някои от протестиращите там например, всеки ден напускат болницата, в която лежат децата им, за да ги изследват за поредния ТЕЛК, и отиват пред парламента със същите тези деца, с надеждата някой да ги чуе. Няма как да знае, че за да осигурят тази възможност, са търсили средства месеци наред. Няма вероятно и да разбере, че след престоя си в болницата са хукнали към стоматологичната клиника, в която лекуват зъбите на децата им. А при тези деца това лечение е малко сложно – прави се с пълна упойка и продължава няколко часа, време, през което майките се молят детето им да се събуди след поредната анестезия и да не получи епилептичен припадък. Ако знаеше, щеше да зареве с глас.
Иначе отношенията му с тези родители са прекрасни.
Какво ще се случи оттук-нататък, трудно може да се прогнозира. Бисер Петков поне беше ясен – неговият пост зависи от решенията на премиера и финансовия министър. С проекта на Закон за личната помощ на омбудсмана Мая Манолова нещата не са толкова ясни. Дори да стигне до разглеждане в парламентарната зала, трудно ще намери подкрепа. Активен индивидуалист като Манолова има малко съмишленици дори сред бившите си колеги от парламентарната група на БСП. Освен това идва ваканцията, после ще се стягат избори.
А майките на деца с увреждания ще продължат да протестират. Те нямат много опции – или Системата, или децата им.