Актьорът легенда Борис Луканов: Младите вече не си спомнят дори Апостол Карамитев

Човекът, изиграл най-много министър-председатели на България, получава почетен „Аскеер“ в навечерието на 80-годишнината си

„Чувствам се добре, когато играя. За актьора е важно да работи. Всяко ново предложение е добре дошло“.

Само допреди няколко години големият актьор Борис Луканов изповядваше тази „работеща“ идея. Заедно с това обаче разбира прекрасно, че човек сам трябва да си сложи спирачка. „Аз запазих вълнението пред всяка среща с публиката. Едно треперене, вътрешен огън гори в мен”.

И сега, в навечерието на неговата 80-годишнина, ще бъде удостоен с голя­мата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2016”. Фондация „Аскеер” му направи изключител­на изненада. На 24 май един от благородниците на сцената на Мелпомена ще получи статуетката на церемония в Театъра на Армията.

Ролята на Борис Лу­канов в „Прокурорът” на Джагаров гилдията нари­ча емблематична. На вар­ненска сцена той играе в двете постановки. В една­та е синът на прокурора. А в по-късната – самият про­курор. За първи път възпи­таникът на проф. Стефан Сърчаджиев и неговата асистентка Надежда Сейкова във ВИТИЗ стъпва на професионална сцена в Добрич преди 56 години, през 1960 г. Но за да се стигне до този момент, Борис методично е атакувал ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Ня­колко пъти кандидатства и накрая успява с монолога на Тарас Булба: „Я тебя породил, я тебя и убью!..”. В театралното училище го поема проф. Сърчаджиев. В щастливите студентски години в София среща двамата братя Димитър и Христо Буйнозови, Иван Несторов, Павел Герджиков, Любен Гройс, Цветан Тотев. В София, докато следва, се запознава и с голямата си любов – съпругата си Мери. Пленява я с поезия. С романтика. Мери е от Варна, а откъдето жената, там и родата.

21 хубави години от професионалния му път са във Варненския теа­тър. По това време там играят Надя Станиславска, Идеал Петров, Пре­слав Петров, актьори като могъщия Петър Златев. „Спомням си с какъв пиетет се отна­сяхме към по-възраст­ното поколение, още като студенти във ВИТИЗ като минавахме покрай Владо Трендафилов, Ста­матов, които бяха наши професори. От 10 метра се подготвяхме да им кажем „добър ден”. Сега вече тях не ги познават. Най-учудващото е, че такъв актьор като Апостол Карамитев, който е жив с филмите си, и него вече младите не познават. Когато загу­биш традицията, губиш основата си”, припомня си славните времена до­айенът. Във Варна Борис Луканов, Димитър Буйнозов и Димитър Хаджиянев години наред са стълбове на варнен­ския театър.

На тази сцена на него му се случват роли, които всеки актьор се стреми да изиграе. Бил е Сирано дьо Бержерак, Алцест в „Ми­зантроп”, Тургенев в „Елегия”. Борис Лу­канов с успех играе руска класика и ста­ва неуморен драматизатор на руската проза. Със своя ши­рок славянски усет и синьо-сивите си очи е Чиркун от „Варвари” на Горки и Тригорин от „Чайка” на Чехов. От млад започва да играе старци и мъже в залеза на техния жи­вот – професор Полижаев от „Неспокойна старост” на Рахманов, Тургенев от „Елегия” на Павловски.

Непоправимият роман­тик преживява щастливи морски сезони. С благия си характер посреща и изпраща много млади ак­тьори във Варна. Най-впечатляваща е групата с режисьор Красимир Спасов – Меглена Караламбова, Продан Нончев, Илия До­брев, Марин Янев. По-ста­рите варненци не могат да не помнят великолепното им представление „Обър­ни се с гняв назад”, което Борис Луканов неизменно аплодира от първия ред.

През 1982 г. се мести в Народния театър. Тогава неговата учителка проф. Надя Сейкова поставя „Чифликът край граница­та”. „Когато отидох в На­родния театър, казах, че отивам в творческа командировка.

Не ми се разделяше с Варна. И си казах: Ако командировката се ока­же творческа, ще оста­на по-дълго. Това обаче беше времето, в което много снимах в киното и затова минавам за филмов актьор”, припомня си Лу­канов. В Народния тръгва със силно начало – „Всяка есенна вечер” на Асен Шопов. 11 години е Просперо в „Бу­рята” на Сашо Морфов, с ко­ято отбелязват и неговата 70-годишнина.

Идвайки в Со­фия, установя, че камерата го обича. И така Борис Луканов заселва игралните ленти със своето специфично, характерно излъчване. Откриват го за киното в ролята на „кръволока” Цанков от филма „По дирята на безследно изчез­налите”. Малко късно, но… В тази кинороля се добира до нещо много интимно и тайнствено, откъм най- тъмната страна на човеш­ката душа.

Влиза предимно в ис­торически роли. Той е ак­тьорът, изиграл най-много министър-председатели. Е, пропускът му е Алек­сандър Стамболийски. Блестящо се превъплъщава в Стефан Стамболов, Богдан Филов, Васил Ко­ларов, проф. Александър Цанков и в цар Ферди­нанд. „Ако имам някаква заслуга, тя е да приближа историческия образ към времето, в което живеем. Винаги съм искал да ос­тана верен в търсене на истината”.

„Ние бяхме в духовна криза още когато никой не говореше за финансова и икономическа. Непрекъснато водещите реформатори обясняват, че нямат намерение да закриват театри. Но театрите са пред самозакриване.

Днес броят продадени­те столове в театрите. На- времето съм имал по 32 представления на месец. В неделя играем дневно и вечерно. Но населението в средно големите градове намаля. Направо се стопи. Няма как да има такава посещаемост”.

Българите вече са зад граница, неговите дъщери обаче остават в родината си. „Само десет дни мога да изтрая без България! Как пръснатите по света наши сънародници траят, не мога да си обясня. Бил съм къде ли не, но все бързам да се върна. Най-дълго се застоях в Барселона, където снимах филм за Салвадор Дали. Играех баща му, с тази бяла брада”, казва Борис Луканов.

Йовковите герои му пасват като ръкавица

„Уравновесен със себе си човек. Човек, за ко­гото материалното като че ли нищо не предста­влява. Целунат от бога човек. Той разговаря с Господ и в това стои по-високо от всички”.

Така характеризира Борис Луканов образа на Серафим, любим ге­рой на Йордан Йовков, когото играе на сцената на театъра в Добрич. Но всъщност това е неговият собствен образ, изграден през десетилетията. „В това отношение образът ми среща съпротивата на огромната тълпа, втурнала се към забогатяване. Към пари. Към неща, чужди на философията на Йовков. И на моята лична”, изповядва се ак­тьорът. „Народът ни обед­ня духовно. Казвам го с огромно съжаление. И не знам докъде ще стигне това почти пълно опростачване. Слава богу, все още се срещат хора до­бри, знаещи, четящи. Но те носят носталгичност към миналото”, разсъж­дава на глас той.

Асистентката му във ВИТИЗ проф. Надежда Сейкова: Винаги е бил романтик с идеали

Бях асистентка на проф. Сърчаджиев във ВИТИЗ и познавам Борис от първите му стъпки. Като студент той се отличаваше от другите с ярката си и силна индивидуалност. Освен хубави външни данни, имаше и богат вътрешен живот на сцената, беше изключително старателен. С оригинални предложения. Просто пълнеше сцената. Много колегиален и затова и го обичаха, затова и имаше много приятелства в класа. Беше от личностите. И още във ВИТИЗ знаехме, че ще стане много добър актьор.

Радвам се на целия му живот. Радвам се на наградата му „Аскеер”!

Борето живее със своите идеали, затова е романтик. Имах щастието много години след ВИТИЗ да живея в неговото жилище във Варна. Историческа сграда, много богата и интересна. Жилището е на жена му, роднина на д-р Кръстю Раковски. Беше го предоставил за гости на театъра. Та тогава с него вече бяхме колеги, не студент и асистент. Имахме достатъчно време за много красиви разговори – за театъра, за живота. Традицията в неговото семейство продъл­жава, защото едната му внучка е актриса, а сега и другата ще кандидатства.

Източник: в-к Уикенд