От Букурещ България изглежда много заспала. Забелязал го е още Христо Ботев, който издава там в. „Знаме“ и публикува на 2 март 1875 г. гневния си фейлетон „Политическа зима“.
„Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува“, обрисува той саркастично политическата действителност по българските земи в тогавашната Османска империя.
Острото му слово разобличава както лъжепатриотите в родината, така и българската емиграция, която мисли повече за собствените удобства зад граница. Като гледаме как румънците от задграничната диаспора и от страната се събират на митинги в Букурещ и в други градове срещу корупцията, няма как да не изпитаме неудобство от сравняване с тях. Уж сме в една европейска клиника с Румъния като хронично страдащи от корупция, даже сме под допълнително наблюдение в ЕС заради организирана престъпност, но лечението ни протича по различни клинични пътеки – бърза и бавна.
Румънците вдигнаха темпото, защото успяха през годините на еврочленството си да се разграничат на „ние“ и „те“, след като разбраха, че обществото се дели на крадци и окрадени, а не на политически съперници. Затова натикаха в затворите представители на всички големи партии, възползвали се от властта за собствено обогатяване. Зад решетките съжителстват политици, които са се представяли на избирателите за много различни, а са вършели едно и също.
Големият изравнител – законът – им е намерил общия знаменател, защото въпреки ширещата се корупция е имало прокурори и съдии да го приложат. У нас нищо не помръдва и летаргията на обществото само насърчава овластената престъпност да му се подиграва. Скандал след скандал показват колко е прогнила държавата, а премиерът Бойко Борисов периодично изригва срещу „гадовете“, които затрудняват строителството на магистрала „Хемус“, натъкмяват крупни сделки – като продажбата на ЧЕЗ – или възлагат обществени поръчки на съмнителни кандидати с неподходяща компетентност – като компютърната фирма на един младеж, която да достави препарати за диагностика на чумата по дребните преживни животни. Ако си представим, че също можем да се разделим на „ние и те“, къде ще бъде Борисов?
Очевидно той се дистанцира от „гадовете“, но никога не ги назовава. Сякаш те са на власт, а не той. Кой друг да ги излови, след като инструментите са в неговите ръце? Будалкането на обществото е номерът, с който Борисов минава от мандат в мандат. А гражданското безразличие е меката постеля, която му осигурява блажено съжителство с корупцията и престъпността на високо равнище. Някога българската емиграция е играла будителска роля. Днес и тя е заспала в сравнение с будната румънска диаспора. Кой би се вдигнал от чужбина да дойде у нас да прави митинги срещу корупцията? Борисов е толкова спокоен за поведението на емигрантите, че ги кани с писма да се върнат.
Докато румънската му колежка Виорика Дънчила изпадна в ужас от тяхното присъствие под прозорците на правителството на Площада на победата и в паниката си позволи на вътрешната министърка Кармен Дан да прати срещу тях настръхнали за битка жандармеристи. Сравненията с Румъния винаги са дразнели Борисов и тъй като не може да ги спре, опитва да ги извърти в своя полза.
В началото на седмицата пусна пробен балон, като „прати“ в сутрешното студио на телевизия Би Ти Ви младия анализатор от близкия до ГЕРБ Институт за дясна политика Тончо Краевски, който заяви, че протестите в Румъния не били срещу корупцията, ами там още сваляли от власт своя Орешарски. Логиката е желязна: протестите продължават вече две години, а през 2016 г. властта в Букурещ бе взета на избори от Социалдемократическата партия на Ливиу Драгня.
Следователно, докато Драгня е на власт, ще има протести в Румъния, но у нас Орешарски бе съборен с протести и повече не са нужни. Връщането на противопоставянето в полето „ляво-дясно“ е застраховката на Борисов, който няма интерес обществото да прогледне, че също се дели като румънците на крадци и окрадени. Левите и десните в България не се различават много от румънските политици, когато са на власт. Всички прилагат принципа „сега ни е паднало“ и нямат политически задръжки.
Ако прокуратурата и съдебната система у нас функционираха по румънски, вече щяхме да отчитаме в Брюксел осъдени за корупция висши политици, бивши министри, магистрати, мастити бизнесмени и пр. Щяхме да добавим като бонус и босове на организираната престъпност, които от началото на прехода се ползват с протекция от властта независимо от партийния й цвят. Румъния е много напред в сравнение с България не заради политическата воля на нейния елит да влезе в затвора, а въпреки нея.
Без постоянния мощен обществен натиск и там нямаше да е възможен никакъв напредък. Сега обществото се съпротивлява с митинги срещу контранастъплението на политиците да си върнат загубения терен и да опростят поне част от престъпленията си. Ливиу Драгня, който е председател на парламента, заема този пост въпреки издадените му две присъди за търговия с влияние и корупция (едната условна, а другата обжалвана).
Депутатите от неговото мнозинство приемат закони, които да изкарат от затвора не само престъпници от левицата, но и от десницата, вършили същото преди тях. И там като у нас се наблюдава сплотяване на крадливия елит в клептокрация. Но в Румъния този процес върви на приливи и отливи в зависимост от силата на общественото недоволство, докато у нас протича гладко, защото няма кой да го спре. Затова в докладите за Румъния Еврокомисията призовава само да не се допусне отстъпление от постигнатото, докато за България редовно пише, че тя няма конкретни резултати (осъдени за корупция от висшите ешелони на властта).
Забелязва се и още една съществена разлика. Драгня и политическите му авери се оплакват от някаква „паралелна държава“ – в лицето на прокуратурата, службите за сигурност и държавния глава, които настояват за продължаване на борбата с корупцията. У нас пък се знае, че паралелната държава е онази, която дърпа конците на официалните управляващи. По времето на Орешарски имаше протести срещу „задкулисието“, но след падането му от власт не се чу какво е станало с кукловодите. Борисов не посмя да ги изкара на светло, защото бе пуснат на сцената да играе същата роля. Затова езикът му никога няма да се обърне да говори за „паралелна държава“.
Иначе сам ще си отреже конците. Достатъчно е да се посочи един признак за неговата зависимост: протестите срещу Орешарски започнаха през юни 2013 г. от изригналото възмущение, че лявото мнозинство в парламента избра за председател на ДАНС Делян Пеевски. Борисов тогава ревеше пред президентството, че целта е да бъде арестуван и убит в килията. Орешарски си отиде, но Пеевски остана и Борисов днес си живее в медиен комфорт, осигурен му от империята за угоднически новини, която би трябвало да е в опозиция, за какъвто се представя нейният бос Пеевски като депутат от ДПС.
През 2017 г. България потърси чрез председателя на Върховния касационен съд Лозан Панов обмяна на опит с Румъния, като покани главната прокурорка на Националната антикорупционна дирекция Лаура Кьовеши, която вкара в затвора над хиляда висши корумпета. На срещата с нея не се осмели да отиде нито един прокурор, както и повечето членове на Висшия съдебен съвет. Правителството се престори, че не забелязва присъствието й, а медиите на Пеевски я заляха с жлъч. Преди месец управляващите в Румъния принудиха президента Клаус Йоханис да уволни Лаура Кьовеши, след което се чуха въздишки на облекчение и в българските ръководни среди. Те се надяват, че румънският модел, чийто символ бе тя, повече няма да се сочи в България. Само че пропускат нещо важно. За модел остава гражданската съвест на румънците, които сякаш ни казват: Какво чакате, не виждате ли, че и у вас е същото? Може би чакаме румънците да извъртят някой митинг у нас, за да ни дадат пример.