Преди няколко дни бяха публикувани прогнозите на Института за изследване на населението и човека (ИИНЧ) към БАН, които потвърждават тенденциите, коментирани от години – независимо от мерките, които ще предприеме държавата, населението ще намалява. В доклада по проекта „Мерки за преодоляване на демографската криза в Република България“ учените представят три варианта на демографско развитие до 2040 г., според инерционния (при който не се вземат мерки) населението на страната би достигнало 5 860 000 души, а според най-благоприятния би било почти с милион повече – 6 750 000.
Констатациите на специалистите, работили по заръка на Министерския съвет не са изненада. Демографската криза у нас е факт от години, макар че никога досега не е имало толкова сериозен анализ на мерките, които трябва да предприеме държавата – учените представят 10 пакета с предложения, главно в областта на стареенето и за редуцирането на детската и преждевременната смъртност. Други 80 мерки са свързани с ранното детско развитие, здравеопазването, образованието, качеството на човешкия капитал, условията на живот и т.н.
Анализът на института излиза месеци, след публикацията в „Бизнес инсайдър“, посветена на десетте държави с най-сериозни демографски проблеми. Този анализ стана особено популярен у нас, тъй като в материала бе отделено специално място на демографската криза в страната. Според него населението на най-бедната страна-членка на ЕС само за десетилетие е намаляло с над 400 000 души.
Това ни определя като най-бързо топяща се нация. Прогнозите, цитирани в американското издание, са до 2050 година българите да са едва 5,4 милиона. Причините са не само в ниския коефициент на раждаемост (1,46 на жена), но и високата емиграция. В тази класация след България са Латвия, Украйна, Хърватия, Румъния, Молдова, Полша, Сърбия и Унгария.
Ако част от демографския проблем у нас е свързан с емиграцията, изненада е констатацията, че пред подобна криза са изправени едни от най-развитите държави в света, заради ниската раждаемост. Сред тях са САЩ, Япония, Испания, Италия, Обединеното кралство. Повечето от тях обаче компенсират спада в раждаемостта с прием на мигранти. България не може да разчита на подобна компенсация, защото не е желана дестинация за имиграция, а и обществените нагласи не са в полза на този процес. Макар че страните с най-развита икономика в ЕС направиха точно това – отвориха границите си.
Изследване на Хамбургския институт за международна икономика показва, че в периода 2008-2013 година Германия е с най-ниска раждаемост в света – 8,2 на 1000 души. Най-голямата икономика в Европа е изправена пред демографска криза. Десетилетия наред смъртните случаи са повече от ражданията – коефициентът на раждаемост е средно 1,4 (при 1,46 у нас), а за да се запази прирастът на населението в сегашния му вид, трябва да е 2,1. Прогнозата в доклада на хамбургските учени е до 2060 г. населението да намалее до 87 млн. души, а според доклад на ООН до 2030 г. процентът на германците в трудоспособна възраст ще падне до 54. Това прави Германия най-засегнатата от демографската криза индустриална страна, въпреки притока на млади, трудоспособни мигранти. За да компенсира недостига страната, трябва да приема над половин милион мигранти всяка година.
Всъщност само скандинавските страни имат известен успех с демографския проблем и причините за това са стабилните им икономики и щедрите отпуски за отглеждане на дете, а при Норвегия и Швеция допълнителен стимул е високата имиграция. Но и там социалната подкрепа за родителите е стимул за по-висока раждаемост. В Швеция е осигурена възможност за съчетаване на майчинството с работата с отпуск, който може да бъде ползван по преценка на родителя, грижата за децата е солидно финансирана от държавата, а бащите имат същите възможности за ползване на отпуск като майките, което позволява на семействата повече гъвкавост в избора на вариант за запазване на стабилни доходи.
Подобряването на демографския профил е един от най-силните аргументи в полза на приема на имигранти, като начин за повишаване нивото на раждаемостта. От този стимул за ръст на населението се възползваха и Франция, и Великобритания.
Ниската раждаемост е факт в световен мащаб (дори в Китай коефициентът е 1,6 0 по-висок този в България, въпреки рестриктивните мерки, които тамошното правителство предприема от години, за да ограничи раждаемостта). И като че ли и това не е най-големият проблем у нас. Само че останалите фактори, които влияят върху демографската криза в страната са също толкова проблемни – икономическо развитие, разпределение на доходите, заетост, социални услуги и пенсии, бедност, здравеопазване, образование. Това стимулира младото трудоспособно население да емигрира и да създава поколението си зад граница, притиснато от невъзможността за постигане на нормален жизнен стандарт тук. Броят на емигрантите е доста по-висок от броя на имигрантите.
Неблагоприятното миграционно салдо според специалистите може да се промени само със значително нарастване на темповете на икономически растеж и стандарта на живот. Излиза, че коренната промяна в образователната система и политиките за регулиране на пазара на труда е неизбежна, стига да има политическа воля да се случи. Това обаче изисква редица непопулярни мерки, които управляващите трудно биха преглътнали. И не става дума за екзотични предложения като лансираното от вицепремиера Валери Симеонов по време на дискусия в Софийския университет миналата година. Според него изходът от демографската криза у нас е в стимулирането на тридетния модел, при който всяко трето дете в семейството ще бъде на държавна издръжка. Като оставим настрана фантастичния елемент в идеята държавата да издържа децата ни, остава висящ другият момент – колко семейства се решават на второ дете, че да стигнат до заветния тридетен модел?
Не липсват бодри идеи и сред социалистите, които пък преди дни предложиха еднократната помощ за второ и трето дете да е 6400 лв. – едни 10 минимални работни
заплати (по техни разчети МРЗ трябва да е 640 лв.). Логиката им е предизборна, това е ясно, но и практиката с увеличаването на еднократната помощ не е особено ефективна, твърдят го и учените, които от години анализират демографски процеси.
На фона на тези политически нагласи е сложно да преценим кой точно ще пожелае да реализира предложенията на експертите от БАН. В този смисъл най-реалистичен е инерционният вариант, прогнозиран от учените, с който вероятно ще трябва да свикнем – към 2040 г. ще сме не повече от 5 860 000 души.