Коментар на журналистът Тодор СТЕФАНОВ, ДЕЙЛИ ПРЕС
Странно племе сме това, българите. Великият Ботев твърдеше, че знаем как „силно да любим и мразим“.
Близо век и половина по-късно обаче май се оказва, че повече знаем как да се мразим помежду си.
Как да си завиждаме. Как да доносничим един срещу друг. И въобще това с любовта май остана далеч назад, а може би и направо изчезна…
Пиша по конкретен повод – палатковия лагер пред парламента на майките на деца с увреждания който и до ден днешен стои като паметник дори и след оставката на Валери Симеонов и приетия на първо четене закон за хората с увреждания. Някои побързаха да ги обявят за „смелите майки“. По-точното според мен е, ако ги наречем „храбрите майки“.
Защото в името на живота на децата си те проявяват „ежедневно уж 24-часови“ чудеса от храброст. И в домовете си, и по улиците, и в сблъсъците си с чиновническото бездушие.
Та от тази проява на точка, честна дума, така и не разбрах за какво „храбрите майки“ се изпокараха помежду си. Какво всъщност не можаха да разделят? Коя е предпочетена в преговорите със социалния министър и коя е пренебрегната? Или с коя се е снимала Корнелия или Мая и коя е била отмината? Или кой всъщност е платил разходите по всички техни протести месеци на ред пред Министерски съвет и кой колко пари от тях е сложил в джоба си? Откровено казано, дори ме е срам да задавам подобни въпроси, камо ли пък да им търся отговорите…
Бе хора, нали неволята сплотява, а не разделя? В нормалните държави, поне според моето скромно виждане, нещата биха се развили по доста по-различен начин.
Без капка съмнение протестът е абсолютно основателен. И това, дето пише на тениските на майките – че системата убива не само децата им, но и тях, уви, е трагичната истина.
Истина за безхаберието на общинарите, дето не могат едни тротоари да оправят. Че то и здрав човек не може да мине през ямите, камо ли пък някой с инвалидна или бебешка количка.
Истина за бездушието на чиновниците, дето като че ли умишлено са се настанили на възможно най-трудно достъпните за инвалиди (и придружаващи ги) работни места. И са ги превърнали в нещо по-приличащо на непревзимаеми крепости, отколкото на служби в помощ на хората с увреждания.
Истина за безотговорността на онези от градския транспорт, до който дори и спортсмен вече трудно се добира. А направо не искам да си представя какво би се случило, ако в станциите на метрото при последния порой в столицата би попаднал човек с увреждания. Че дори и майка с бебе в количка…
Има обаче и още една истина – че протестите биват или деструктивни, или конструктивни. И тъй като искрено желая този на „храбрите майки“ да е от втория тип, да се върна към варианта „как би се случило в една нормална държава“.
Ами просто. Събират се майките и формулират исканията си. Чисто теоретично, те би трябвало да са в три основни групи.
Първата – да изчисти недоразуменията около „деца с увреждания“ и „хора с увреждания“. Тъпо би било, ако до 18 години без един ден е „дете с увреждания“, а на 18 години плюс един ден на него вече нищо му няма. Защото вече не е в графата „дете“.
Разбира се, бих пожелал на всяка майка това да е точно така.
Ама, уви, не става.
И тук логично идва втората група – избистряне на статута на т.нар. „личен асистент“. Сега той е подложен на толкова унизителни процедури, че в последна сметка се оказва къде-къде по-лесно да го получи една циганка, отколкото родната майка!
Не преувеличавам, наблюдавал съм го отблизо. Моя позната беше „отсвирена“, макар че денонощно се грижи за сина си, но срещу скромно възнаграждение на съответния чиновник се оказа, че циганката става далеч повече...
Третата група е свързана с правото на хората с увреждания на равен с другите достъп до всички държавни, общински, че дори и частни учреждения и фирми. Защото сега те наистина са подложени на очевидна дискриминация. И ако това не се уреди и законово, включително и със стриктни санкции, те наистина ще си останат в графата „втора категория“.
Ами ей това според мен трябваше да сторят „храбрите майки“. И като го оформят като идеи, да си извикат някой печен юрист да им го приведе в законов вид.
Университетът е на две крачки от палатковия лагер. А точно срещу него е Юридическият факултет. Там пък на 4-ия етаж работи една професорка, от най-добрите спецки в трудовото законодателство.
Та можеха просто да представят един завършен законопроект и с него да тропнат на масата на „системата, която ги убива“.
Що ли ми се струва, че това щеше да бъде по-смисленият ход на „храбрите майки“, отколкото да водят безсмислени разговори със социалния министър? Или пък да се снимат с разни дами, дето се чудят с коя ли поредна пита да си направят помена (пардон, рейтинга)?