Поемам като свой личен ангажимент да се узнае истината за българите, станали жертва на Гладомора, заяви професорът по история Володимир Сергийчук от Киевския национален университет „Тарас Шевченко“.
Той пристигна у нас по покана на Атлантическия съвет във връзка с 85-ата годишнина от геноцида, наложен от Йосиф Сталин през 1932-1933 г. над Украйна и над украинците, живеещи в други части на тогавашния Съветски съюз. Сред милионите, от гладна смърт, има около 100 хиляди българи.
Проф. Сергийчук напомни, че и днес руските власти не признават Гладомора за геноцид, като твърдят, че по онова време от глад са страдали всички народи в Съветския съюз.
Историкът посочи шест признака, доказващи, че става дума за умишлено предизвикан глад с цел физическо унищожение.
На първо място, чрез насилие са иззети всички хранителни продукти, като за неподчинение са се налагали жестоки наказания. За пет укрити житни класа хората са били наказвани с дългогодишна каторга или със смърт. Такава е била съдбата дори на майките, търсещи случайно неожънати класове по нивите, за да спасят гладуващите си деца – тези жени са били наричани от Кремъл „фризьорки“. Конфискуваното жито е изнасяно в чужбина.
По данни на германски дипломати, през Гладомора умират около 10 милиона души, посочва проф. Сергийчук. Една трета от тях са деца.
Същевременно на хората, които са искали да потърсят хляб в съседни райони на Русия или Беларус, е наложена забрана за придвижване. Не са им издавали билети за влаковете, а тези, които са тръгвали пеша, не са допускани извън територията на Украйна. Съветските власти предизвикват глад и в Кубан и Казахстан, където има компактно украинско население. Там също е наложена забрана за придвижване, но тя важи само за украинците. Документите показват, че над 60 района в Сибир са приели гладуващи казахи.
Друго доказателство за умишления характер на трагедията е информационното затъмнение, наложено от режима. Москва категорично отрича, че украинците гладуват. На западни интелектуалци, сред които Бърнард Шоу и Анри Барбюс са показвани режисирани картини на благоденствие, за да бъде убеден светът, че гладът е измислица. В други случаи директно са били подкупвани журналисти – такъв е случаят с Волфганг Дюранти от „Ню Йорк Таймс“.
Малцината украинци, които успяват да избягат в Германия, разказват какво се случва и събират помощи. Властите отказват да ги предадат на гладуващото население.
За да спасят децата си някои семейства се хранят с труповете на починалите си близки. Други дори убиват някое от децата, за да нахранят останалите. А ужасът от преживяното остава дълго, след като гладът е отминал.
Цели села се обезлюдяват напълно, защото не остават живи хора. Впоследствие в тях режимът заселва руски ветерани, като променя имената на населените места, за да заличи напълно тяхната автентичност.
Масово се закриват украински училища и вестници и на тяхно място се създават рускоезични.
На много места е наложена насилствена русификация и хората се страхуват да се заявят като украинци.
Българите също са подложени на подобен терор. В Коларовски район, където преобладава българският етнически елемент, през 1926 г- населението е около 46 хиляди души, до 1932 г. нараства на 56 846, а след Гладомора – при преброяването през 1937 г., е 36 600 души.
Заличена е идентичноста на немалко български села.
Пълната картина за жертвите на геноцида не е известна, тъй като сталинският режим засекретява съществуващите документи, а за голямата част от починалите изобщо липсват такива.
Днес историците проследяват единствения архив, съхранен в относителна цялост – този на началните училища, за да придобият представа за мащабите на трагедията. Документите показват, че в началото на 1930-те години класовете са средно с 50 деца. След Гладомора остават около 10, на много места дори не са образуват паралелки в първи клас. На други се правят смесени класове от деца, родени в две поредни години. Архивите показват, че през 1932-33 година в Украйна загиват между 3 и 3.5 милиона деца.