Не за първи път участвате в Празници на изкуствата Аполония. Какви чувства породи у Вас тазгодишното 34-то издание на Фестивала?
Представял съм две книги на Празници на изкуствата Аполония. На първите Аполонии бях повече зрител. Тогава, в средата на 80-те, аз си мислех, че Созопол е най-прекрасното място на света. То и светът бе затворен за нас и можехме да идваме само на нашето море. Даже не на цялото, Синеморец също бе затворен, както и Резово – там бе гранична зона и се ходеше с открит лист. Ние, тайфа приятели, опъвахме палатки около Каваците – на Смокиня, на Веселие. Там се чувствахме свободни, в онова време на несвобода – описал съм това настроение в разказите си от сборника „Стари хипари“, да не се повтарям сега. Тогава ми се искаше тук да живея постоянно – на палатка по пътя между Созопол и Каваците.
За съжаление, моят Созопол днес го няма, но имам едно нещо, което правя задължително, когато отида там – слагам едно цвете на паметника на Георги Минчев. Знаете ли го? В парка, над Градския плаж – към морето. Не е помпозен, а прост паметник – една китара с мотото: „Блажени години, когато рокендролът беше млад“. Малко от днешната созополска публика го знае, а Георги Минчев наистина заслужава паметник – с една песен той направи за Созопол толкова много…
Публиката на Аполония по-различна ли е от читателите, с които се срещате на останалите Ви представяния?
Да, много по-различна – по-информирана, по-четяща, пък и по-професионална. Сред читателите има и писатели, а това ме изпълва с известно неудобство – като да продаваш на краставичар краставици. Но пък сред публиката на Аполония имам много познати и съмишленици. В публиката на Аполония са хората, приятели на Георги Минчев, които издигнаха неговия паметник… А останалите в заличката на Старото училище са почитателите, които, точно като мен, слагат всеки път по едно „цвете за Гошо“.
Близка ми е тази публика – и като възраст, и като настроение. Пред такива хора няма нужда от много думи или човек да продава фасони, ние се усещаме един-друг, държим се естествено… Имал съм само две литературни срещи през годините в Старото училище и двете ми донесоха емоционално доволство. И някаква увереност, че има смисъл да пиша – това за един писател е много важно. Защото напоследък често /като по-млад по-рядко/ се питам: има ли смисъл ?… И сам не съм наясно с отговора.
Последната ви творба е озаглавена „Оксиморон /Нечовешки роман/“. Защо „нечовешки“? И защо в скоби, уточняващо като второ заглавие?
Героят на романа по професия е езиковед – та от неговата сфера е и заглавието. Поех известен риск с това заглавие – оказа се, че малко хора го разбират. Току ме срещне някой и каже: издал си нова книга, ама какво беше: оксижен ли, октопод ли? А оксиморонът като стилистична фигура се учи в пети клас, има го в изпита след седми – за гимназиите. Но както казваше един панчаревски шоп: „Вие, учените, сте много прости!“ – ето ви един шопски оксиморон.
А уточнението „нечовешки роман“ се отнася за героя ми – той не е човек, а нещо друго – То. Станал е такъв, заради компромисите, които прави… Най-общо казано, романът е за компромисите. Те ни превръщат от хора в някакви други същества. Ама да не уточнявам повече, че ще издам номера. „Книгите трябва да говорят за писателя – казваше Радой Ралин. – А не писателя за книгите си“. От него съм го чул и гледам да го спазвам – почне ли един писател много да говори за книгата си, отива в рекламния жанр. По-лошо – в саморекламния…
Оксиморон ли е българската ни действителност?
Ако приемем, че оксиморонът е вид парадокс, животът е пълен с парадокси. Има ги навсякъде, стига човек да ги вижда. Фейлетонистът, /какъвто съм аз вече четирийсет години/, има способността да улавя парадоксите – неговите рецептори са настроени на такава вълна. Фейлетонистът вижда неща, които другите хора отминават, чува думи или изрази, които другите не чуват, усеща нюанси, които за другите не са интересни… Мога да давам много примери – като почна от политиката, мина през икономиката или културата и стигна до името на едно столично училище… Всички мислят, че най-големите днешни несъответствия са точно в политиката и политиците са виновни за всичките ни беди. Но аз не мисля така – дяволът често се крие в детайлите, затова да обръщаме внимание на дребните неща. Макар че името на едно училище не е дребно нещо, а е съществено за учениците, които учат там… Говоря за 31-во СУЧЕМ „Иван Вазов“. Как ви звучи: СУЧЕМ Иван Вазов? Какви деца учат там – някакви сукалчета, които бозаят от Народния поет? Или тарикатчета, които въртят-сучат нещо около Иван Вазов? Не е това… СУЧЕМ означава Средно Училище за Чужди Езици и Мениджмънт, но вижте какво се е получило в комбинация с името на Дядо Вазов. Писал съм го това много пъти в „Стършел“ и други вестници и, ако директорът на това училище си беше на мястото, надписът на фасадата нямаше да си е още на мястото. Дори предлагах на директора да му измисля име на училището – пак да е за чужди езици и мениджмънт, пак да е Иван Вазов, но не в такава комбинация. Досега никой не ми се е обадил… Друга недомислица: театралните награди „Аскеер“ – съществуват вече толкова години. Какво значи „аскер“ – турски войник. Вие представяте ли си театрални награди в Полша с име „Руски солдат“? А в Чехия – „Варшавски договор“? Или в Москва театър МХАТ учредява награда „ВерМХАТ“ /майтап с немския Вермахт/. Разбирам шегата, която вероятно се е видяла смешна на актьорите, измислили „Аскеера“ – пародийка на американските „Оскар“-и. Но на мен не ми е смешно, а тъпо. В народната памет аскерът е свързан с убийства, палежи, насилия… Защо да кръщаваме театрални награди на турски войници? Казвам го това, не от позицията на „патрЕот“ – от Сидеровски или Валерисимеоновски вид – пази, Боже! Казвам го като човек на думите, който се възмущава от една очевидна глупост. Но съм забелязал, че колкото е по-голяма една глупост, тя трае повече години… И все повече хора й ръкопляскат – в публиката на „Аскеер“-ите обикновено седят политици, писатели, културни дейци и ръкопляскат… Сякаш имат банани в ушите и не чуват на какво ръкопляскат. Щом театралите от Театъра на армията толкова искат да величаят пагона и военщината, нека да си кръстят наградата „Войскар“ – пак има намигване с „Оскар“-а. Ама задаваме ли си и друг въпрос: в кои страни още има такъв оксиморон – Театър на армията? Може би само в Русия и в Северна Корея…
Ето такива оксиморони, понякога дребнички, друг път едри, ме дразнят и аз скачам срещу тях като един книжен тигър и ги хапя със сатиричните си зъбки. А пък оксимороните дори не ме забелязват – те продължават да си живеят живота. Когато бях по-млад, мислех, че с писане може да се оправи светът, днес съм сигурен – не може! Но пък фейлетонистът трябва да се опита, иначе да не е ставал фейлетонист, а домоуправител.
Ако нашето настояще е оксиморон, животът ни преди 1989 година, за който често пишете, какъв троп е?
Запомнил съм го като словесни инверсии – преливане от пусто в празно. Социализмът много обичаше празните думи. Може ли днес човек да повтори поне едно изречение от многобройните речи на Тодор Живков – този не много образован човек имаше събрани съчинения в 25 тома. Като студент по журналистика ме караха да зубря речи от конгреси и пленуми… Да обяснявам някакви такива обърнати/объркани словесни конструкции – „Учение и труд, труд и учение“, „Дръзновение и жизнерадост, жизнерадост и дръзновение“… Или още по-абсурдното: „Икономиката – икономична, дело на всеки“… Моят приятел, музикантът Васко Кръпката, събира стари табелки с лозунги от онова време и като му ходя на гости в Драгалевци се кикотим на тия глупости от миналото… Сега е смешно, но тогава – никак. Да си даваме сметка за това – колко хора са платили с живота си, смачкани от оная система. И да не се повтаря никога – даже и като фарс!
Наложил сте се като писател хуморист. Не е ли трудно в днешния ден да се открие смешното?
На мен не ми е трудно – може би е професионална деформация, но всекидневната усмивка ме държи бодър и весел. Просто съм такъв човек – пред физиката на тъгата, предпочитам химията на шегата. А пред Борхес, предпочитам Хашек, пред Ортега-и-Гасет – Илф и Петров. Може би в очите на сериозните хора изглеждам лекомислен, но това е положението, Минке – не мисля да се променям. Нито да ставам сериозен – политик или бизнесмен. Или пък мастит автор- класик.
Макар и заредени с много хумор, във Вашите произведения се прокрадва тъга. Не й позволявате да вземе превес – може би е съзнателен избор като душеспасителна реакция?
Май още Аристофан го е казал, че пише смешно, защото му е тъжно. И при мен има нещо такова, без да съм грък, още по-малко Аристофан. Виж, гръцкото узо с маслини никак не ми е чуждо…
Нечовешко усилие ли е да бъдеш писател днес, у нас, в България?
Ами, много е човешко… И си има име: суета. От пуста суета кой ли не се опитва да става писател – пенсионери дават пенсиите си, за да издадат книги, безработни, вместо да си търсят работа, сядат да пишат романи, като мислят, че ще повторят успеха на авторката на Хари Потър. Пишат манекенки, пишат моделки, пишат домакини-лелки… Вижда им се много лесна работа, лесни пари, лесна слава. И светлина на прожектори – интервюта в телевизионни студия, срещи с читатели, награди…
Расъл съм в писателско семейство по независещи от мен причини. И от малък наблюдавам какво е писателския труд – самотна борба с листа. Не чакаш муза или вдъхновение – музата я ти кацне, я не. Има само съмнения, колебания, несигурност в крайния резултат. И нито ден без ред, няма събота, няма неделя… А големите хонорари, наградите и пълните салони са пълни миражи…
От живота си сред пишещи разбрах едно: суетата е най-големият враг на писателя. Затова се отнасям сериозно към писането, но не се взимам на сериозно като писател. Дори предпочитам да ме наричат фейлетонист. Това не е самоподценяване – напротив, надценявам се. Даже твърде нескромно. Да не забравяме, че и Алеко беше фейлетонист, а написа най-важната книга за българите, по-актуална днес, отколкото навремето…
Източник: news.bg