Такава, грубо казано, е картината на психиатричната помощ у нас. Темата не се коментира често, защото стигмата продължава да виси над хората с психични заболявания. Картината от времето на социализма, когато тези болни бяха изолирани далеч от очите, не се е променила особено. Вярно е, че психолозите стават все повече и това би трябвало да е добър знак за превенцията на психичните разстройства, но е факт, че ежегодно у нас се самоубиват 800 души (по данни на Националния център по обществено здраве и анализи) в резултат на дълбока депресия.
Преди няколко месеца екип на Франс Прес влезе в държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, по-известна като Курило. Състоянието на това болнично заведение е показателно за отношението на държавата към този вид болни. Отделенията в болницата са от затворен и полузатворен тип. Нещо като затвор, но с по-лоши битови условия, както констатира година по-рано и Комисията на ООН срещу изтезанията при проверка. Членовете на тази комисия бяха скандализирани от факта, че в някои психиатрични болници пациентите живеят в изпражненията си. Другите й заключения бяха, че много от хората са неподходящо или ненужно институционализирани, че у нас липсва независим механизъм за мониторинг на институциите за психично здраве.
Ситуацията в ДПБ „Иван Рилски“ не е по-различна от която и да е психиатрична болница у нас – мизерни битови условия, единственото лично пространство е собственото легло, болните вегетират, без да са ангажирани в някаква трудова дейност, на някои места „по-здравите“ изпълняват функцията на санитари, поради липсата на персонал.
Банално е да кажем, че системата е хронично недофинансирана, защото това е аргумент, който се припява от години. По думите на професора по психиатрия акад. д-р Дроздстой Стоянов, реформата в този сектор се спъва от неспособността на основните участници в този вид здравни услуги да постигнат консенсус. Психиатрията остана извън реформите в здравеопазването, тъй като искането за по-голямо финансиране, не може да бъде аргументирано с критерии за намаляване на заболеваемостта, инвалидността, болничния престой и хоспитализацията. Иначе казано трудно е да докажеш, че ще лекуваш ефективно пациент с такова заболяване, ако имаш по-добро финансиране.
Не е рентабилно държавата да влага огромни средства за ремонт на психиатричните болници, които са от затворен тип, но и никоя многопрофилна болница не приветства идеята тези пациенти да бъдат прехвърлени в нея, в психиатрични отделения – да пуснем лудите в болниците (ако трябва да перифразираме думите бившия вътрешен министър Валентин Радев) . По-голямата част от тези болни са здравно неосигурени. Липсват клинични пътеки за финансиране на лечението им, а дневната им държавна издръжка е 36 лв.
Друга страна в психиатричната грижа са центровете за психично здраве, които са 12 за страната. Една част от тях дълги години са финансирани от общините, но през 2012 тази практика спира. В момента са на държавна издръжка и успяват да си осигурят допълнителни приходи от експертна дейност. Въпреки това специалистите, които работят в тях са недоволни от заплащането и искат остойностяване на всеки вид дейност, която извършват – преглед, психологически тестове, изследвания, консултиране, терапия.
Липсва регистър на психично болните с криминални прояви, но против създаването му са съдебните психиатри.
Дневните центрове не са популярна услуга за този вид заболявания. Специалността не е сред предпочитаните, в резултат на което на 50 000 болни се падат 400 психиатри на възраст над 55 години. Болничните сестри в сектора са малко под хиляда за цялата страна. Не е престижно, не е добре платено, работи се в мизерни условия с рисков контингент.
В същото време превенцията на психичните заболявания на практика лежи на плещите на личните лекари. Първо заради предразсъдъците – едно е да отидеш при джипито, друго е при психиатър. Второ, това е съвсем естествена реакция – личнит лекар е първият специалист, към когото се обръщаме при всякакъв здравословен проблем, включително и когато сме тревожни, мъчи ни безсъние, чувстваме се депресирани. Проблемът обаче е, че това не е специалистът, който ще ни окаже адекватна помощ, защото не е учил да го прави. Затова и от Националният център по обществено здраве и анализи в последните години организират семинари за семейните лекари, в сайта на центъра има достатъчно литература, която би могла да помогне на личния лекар да насочи пациента си за адекватно лечение. Съществува и възможност за дистанционно обучение. Така, когато при семейният лекар отиде пациент, който се оплаква от главоболие и безсъние, специалистът ще може да направи нещо повече от назначаването на болкоуспокояващи и сънотворни.
Ефективни ли са психотерапиите трудно може да се прецени. Кой търси помощ от психотерапевт – човек, който може да си позволи високоплатената услуга дългосрочно, който е в състояние да прецени, че има проблем и има средства за терапии и медикаменти. По-голямата част от хората с психични проблеми обаче не попадат в тази група. Те, както се оказва, са здравно неосигурени, нямат капацитет да преценят сложността на състоянието и или точно заради него са неспособни или незаинтересовани от каквото и да било лечение.
„Лудите“ не само се „разхождат по улиците“, те страдат в домовете си, с тях страдат и близките им. Всички те са клиенти на нереформирана система, която продължава да произвежда психично болни, без да има възможността да им окаже ефективна специализирана помощ.