През изминалите дни, проектът на Закон за хората с увреждания породи много емоции, предимно негативни. На фона на дебатите кой кого е обидил, може ли да се говори така и прочее, дискусията за качествата на законопроекта просто се стопи във въздуха, като усмивката на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“. А за съжаление, въпреки ентусиазмът на редица участници в процеса на подготовка на законопроекта, качествата му никак не са за препоръчване.
Интересно е, че и критиците на законопроекта (най-вече вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов), също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват.
Работодателските организации бяха сред най-активните участници в цялата дискусия около проекта на Закон за хората с увреждания, но до публиката стигна единствено твърдението, че работодателите са против въвеждането на задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания в предприятията. Това твърдение е само частично вярно, при това „твърде частично“. Нещо повече, критиките на работодателските организации, в частност на АИКБ, бяха глобални по отношение на цялостната философия и съдържание на законопроекта и изобщо не бяха съсредоточени само върху въпроса за задължителните квоти.
Да, действително в един момент въпросът за „квотите“ беше доста проблематичен и това беше в периода, когато се правеше опит да се наложи предложението, в предприятията с численост от 16 до 50 души да има задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания. Този героичен законодателен напън беше, разбира се, пълно безобразие, но Слава Богу за тази част от малките предприятия, въпросът беше решен сравнително бързо. Не бих казал – лесно, но все пак бързо.
Това, което никой не иска да види в становищата на работодателите, и особено в това на АИКБ, е, че основната критика срещу законопроекта е, че той изобщо не предполага системна промяна. Това е най-големият му недостатък, а не прословутите квоти, дискусията около които беше преекспонирана, може би защото беше най-разбираема поне за част от публиката, в това число и от журналистите.
Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той, по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас, е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки“. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛК-овете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания.
Някои по-паметливи читатели биха могли да си спомнят, че сегашната драма със Закона за хората с уврежданията беше предхождана от един кратък епизод, когато правителството се опита да внесе в Народното събрание законодателни текстове, които да реформират така наречената медицинска експертиза. Срещу това действие се вдигна невъобразима врява и тогава точно хора с тежки увреждания коментираха, че срещу предложенията за реформа на медицинската експертиза протестират не „хората с увреждания“, а „хората с ТЕЛК решения“. Само че, хората въоръжени с „ЕР на ТЕЛК“ се оказаха значително повече от хората с увреждания и реформата на медицинската експертиза беше снета от дневен ред в рамките на 24 часа.
И ето че днес, проектът на Закон за хората с увреждания не е просто прегърнал, а се е вкопчил в „институцията ТЕЛК“. „ТЕЛК-ът“ е алфата и омегата на закона, с което за неопределено време се дава неограничен мандат за продължаване на лошите практики и корупцията, познати ни най-вече от отпускането на така наречените „инвалидни пенсии“. Това е гнилото ядро на закона и това е основната причина за възраженията на работодателите, а не злополучните квоти.
Ако трябва да сме докрай обективни, ще трябва да отбележим, че точно бясното издаване и продаване на експертни решения от страна на ТЕЛК-овете в много голяма степен обезсмисля квотите за хора с увреждания. Квотата в едно предприятие с примерно сто работещи е двама души. Вероятността между 100 души да има двама, които по някакви причини са придобили заветното експертно решение (ЕР на ТЕЛК) е повече от голяма. Дали тези двама души имат наистина трайни увреждания е въпрос с повишена трудност, но те може да са си дали труд да се „инвалидизират“, дори и само за да ползват популярната привилегия за „инвалидно паркомясто“. Просто, шансът „квотата“ да е изпълнена априори, без да има необходимост работодателят да си търси за работници хора с увреждания е наистина много голям.
Последното не е тайна за никого. Всички знаят, че у нас има ненормално висок дял на хората с „инвалидни пенсии“ и това е резултат от безобразната корупция в ТЕЛКовете. Всеки знае тази фактология, но ако някой го каже на глас, го обвиняват във всички смъртни грехове. (Това не е случаят с репликата на вицепремиера Симеонов, но и за това може да Ви обвинят в човекоядство). Затова и всички би трябвало да разберат, че драмата с „квотите“ не е нищо друго освен прах в очите на хората с увреждания. Даже не на хората с увреждания – те чудесно знаят за какво става дума. Прахът е в очите на тази част от публиката и от журналистите, които нямат преки лични патила или впечатления от въпросната материя, иначе казано – нямат около себе си човек с увреждания.
Вдигнатата шумотевица около „квотите“ не носи абсолютно нищо на хората с увреждания, защото проблемът изобщо не е в желанието или нежеланието на работодателите да назначават на работа хора с увреждания. Цялата страна знае, че в различните индустрии има огромен дефицит на човешки ресурси. Работодателите с удоволствие биха назначили на работа всеки, който би могъл да се справя със задачите си. Ситуацията на пазара на труда е такава, че работодателите са готови да докарат хора от другия край на света и последното, което би им дошло на ум е да дискриминират кандидатите за работа, най-малко пък хората с увреждания.
И отново стигаме до това, до което се стига всеки път, когато започне да се говори сериозно по тези въпроси. Проблемът не е човек с увреждания да бъде назначен в дадено предприятие. Проблемът е в това, човекът с увреждания да може да стигне до това предприятие. И точно тук е заровено кучето – проблемът с мобилността на хората с увреждания, с достъпната архитектурна среда, с възможността те да стигнат до работните си места, изобщо не е предмет на Закона за хората с увреждания. Той е предмет на Закона за устройство на територията (ЗУТ), където има един куп записи в правилна посока – от чудесни, по-чудесни. А виж – достъпната архитектурна среда я няма.
Затова и работодателите реагират срещу политиката на „квотите“, защото тя не води до нищо друго, освен до създаване на общо впечатление, че властта се е загрижила за хората с увреждания. На хората с увреждания им трябват обаче съвсем други неща. Трябват им политики, насочени към рязко повишаване на мобилността им. Трябват им политики, насочени към подобряване на професионалната им квалификация в посока, съобразена със състоянието и възможностите им. Трябват им добронамерени и адекватни политики, водещи до действия, които да ги изваждат от социална изолация, а не имитации и неработещи законодателни текстове.
Когато говорим за неработещи текстове, съвсем НЕ е задължително въпросните текстове да НЕ са смислени и рационални. Пред очите ни постоянно стои Законът за устройство на територията (ЗУТ) с неговите напълно разумни и адекватни текстове, които продължават да не се спазват поголовно. Има много хора, които искат да помогнат на хората с увреждания с активната си гражданска позиция. Тези хора би трябвало на първо място гръмко да запитат, защо не се спазва ЗУТ, а чак след това да се впуснат в дебрите на Закона за хората с увреждания.
С една дума – в ТЕЛК-овете има безобразна корупция, тяхната работа води до разхищаване на значителни по обем публични ресурси и до създаване на цяла обществена прослойка от „хора с ТЕЛК решения“, които не са точно „хора с увреждания“, но никой не иска да си пъха пръстите там, където скърца. Не случайно наричат историята около ТЕЛК-овете – „корупцията на бедните“. Така де, корупцията е станала национален спорт и трябва да има поле за изява за всички. За богатите – обществени поръчки, за бедните – ТЕЛК-ове и инвалидни пенсии. Пък ако някой реши да си пъхне пръстите „там, където скърца“, веднага ще види, с какви масови протести ще се сблъска.
При положение, че ТЕЛК-овете са „крайъгълен камък“ на набедения за „нов“ проект на Закон за уврежданията, всички други критични бележки стават от второстепенен характер, макар че по чудесен начин потвърждават тезата, че новото в законопроекта го няма никакво. То се свежда до това, че законопроектът предполага, че така наречените „интеграционни добавки“ ще се раздават все така на калпак, но в по-големи размери.
Тук не мога да не приведа критиките на хора, далече по-сведущи от мен, що се отнася до проблемите на хората с увреждания и на пътищата за търсене на решения на тези проблеми. Заключенията на тези хора, които са залегнали примерно в последното от няколко писмени становища на АИКБ по проекта на Закон за хората с увреждания са кристално ясни:
„Начинът, по който се чете и интерпретира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е изключително порочен и говори за крайна управленска некомпетентност. Всички безсмислени записи в законопроекта се „аргументират“ с Конвенцията, която задължава държавите-членки да водят политики по уврежданията, които ще направят средата по-достъпна и дружелюбна за хората с увреждания, а те – хората с увреждания – ще получат достъп до ресурси, които са необходими за компенсиране на дефицита, предизвикан от увреждането.
Последното означава: (а) индивидуална оценка на потребностите, последвана от целеви ресурс за всеки индивид; (б) компетентна институция с правомощия да прави индивидуални оценки и да предоставя целеви ресурс на всеки индивид; (в) отворени системи за здравеопазване, образование, заетост, култура, спорт, правораздаване и прочее с гарантиран достъп до тях и на хората с увреждания; (г) определяне на „една или повече оперативни единици (focal points)“ за прилагане на Конвенцията, както и „създаване или определяне на КООРДИНАЦИОНЕН МЕХАНИЗЪМ в рамките на правителството, за стимулиране на действия в различните сектори и на различните нива“.
В Конвенцията никъде не се говори за „национално представителни организации на и за хора с увреждания“, а „хора с увреждания и представителни за тях организации“, които трябва да участват в процеса на наблюдение на политиките“.
Така че, можем да заключим, че всички недъзи на досегашния закон са съхранени в тяхната цялост. За съжаление, предложеният проектозакон за хората с увреждания не предлага системно нови решения за социално включване на хората с уреждания в съответствие с Конвенцията на ООН, а е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото.