В края на седмицата братята ни край Вардар правят важен избор. Избират дали да премахнат границата и да пътуват свободно от Охрид до Черно море и целия останал 500-милионен Европейски съюз, или да останат в тъмния ъгъл на историята, затиснати от сръбски шайкачи и коминерновски ботуши.
Този текст няма никаква историческа претенция, историята на региона отдавна е напълно ясна и тя е българска, поне до края на Втората световна война. Ясна е и рождената дата на „македонската“ нация – 2 август 1944 година.
„Би трябвало да се казва не Македония, а Мъкидония…“ Това е казал бележитият охридски възрожденец Кузман Шапкарев за най-романтичния регион от българското национално землище. Мнозина от Вас може би разпознават този цитат и от образа на Руси Чанев в „Мера според мера“ – Дилбер Танас. Мъкидония, защото тази земя е белязала нашето национално съзнание. Тя е била двигателят за националното обединение. Борбата за освобождението на Македония е пленявала съзнанието на мнозина българи през последните 100 години. Аз не съм изключение.
Тази седмица в Македония ще се състои референдум. Трактовките и интерпретациите относно него в македонското медийно пространство са различни. Защитниците на референдума, начело с лидерите на управляващата коалиция, го представят като референдум за бъдещето на страната. Дали да поеме по пътя на евроатлантическата интеграция, или не. Противницитена референдума призовават той да бъде бойкотиран, с цел да се подкопае легитимността на допитването до народа. Има и трета позиция, тази на ДПМНЕ – партията, която върна развитието на Република Македония с десетилетие. Тяхната позиция е… да нямат позиция. Лидерът на ДПМНЕ Християн Мицковски преди седмица на пресконференция заяви, че „гражданите да направят това, което им говори съвестта“. Подобна позиция може да бъде окачествена само като низък опит за политическо измиване на ръце.
Да разгледаме фактите. Още от обявяването на Македония за независима държава през 1991 година Гърция намира името за неприемливо, оправдавайки се с наличието на регион в нейната територия със същото име. Твърденията на Гърция са лишени от смисъл и поради това няма да ги коментирам. Факт е обаче, че политиката на Атина е решена да блокира членството на Македония с това име във всички международни организации. Така се стига до 1995 година, когато е подписано временното споразумение, с което се утвърждава името, което Македония да използва при влизането си в различни международни организации. Това име е посочено в параграф втори от резолюция 817 на Съвета за сигурност на ООН – Бивша югославска република Македония.
И нека сме честни, гърците в този спор не са ни приятели. Те преследват своите интереси, които са коренно противоположни на нашите. Да припомня, Гърция е окупатор. Да припомня на какъв език се говори в Костур, Лерин, Воден и прочее, в т.нар. „български триъгълник“ и защо село Шестево (откъдето родом е и Любка Рондова, чиято къща още стои) все още се нарича „Малката София“.
От тогава минаха 23 години и развитие няма. И ако правителствата до 2006 година (с многото им недостатъци) се опитваха да водят някакъв конструктивен диалог и да търсят развитие за страната си, то с идването на Никола Груевски на власт всякакъв прогрес беше разрушен. Страната се превърна в плутокрация, където корупцията цари, партия (ДПМНЕ) и държава се сляха в едно. Преди 2006 година Македония се очакваше да бъде една от първите страни от Западните Балкани, които да започнат преговори за членство в ЕС. Груевски заложи на „антиквизацията“. Мобилизира неграмотна, но безпардонна хунта от псевдоисторици, илитерати и най-обикновени негодници, далечните роднини на Хальо, Гальо и Данко Харсъзина, които за кратко време пренаписаха вече изкривените македонски учебници. Иисус стана македонец и изплува в Охридското езеро, за да призове своя народ(!?), а Александър Велики и конят му станаха по-важни от Гоце Делчев и Яне Сандански. Българите, разбира се, бяхме понякога фашисти, но винаги татари.
След 10 години на застой и скандални проекти – като „Скопие 2014“, в който бяха откраднати стотици милиони евро, на македонските граждани им писна. Това доведе и до кризата от 2015 и 2016 г., когато Груевски най-накрая подаде оставка в следствие на протестите.
Новото коалиционно правителство между СДСМ и ДСИ, начело със Зоран Заев, започна своят мандат с ударни реформи. Процесът на „антиквизация“ беше спрян и министър-председателят се нае да проведе редица реформи в съдебната система. Най-важното за нас, българите, беше неговото желание да подпише Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Заслугата за това принадлежи изцяло на българският народ. Няма да е нескромно, ако кажа и че ВМРО има своята заслуга, тъй като Македония е нашата вечна, безапелационна и историческа кауза. Този договор отвори вратата за интеграцията на Македония в ЕС. Още веднъж в историческата съдба на независима Македония именно България беше тази, която първа подаде ръка на своя братски народ.
Без съмнение този договор, както и българското председателство на съвета на ЕС, което постави Западните Балкани на преден план, доведоха и до засилването на преговорите между Скопие и Атина относно името. На 12 юни 2018 г. се стигна до Преспанския договор, който разчерта условията на промяната на името на Македония. Компромисът, до който се стигна е Република Северна Македония.
Обаче въпросът далеч не е толкова прост. Заев допусна грешка, като обвърза резултата и активността и ги превърна във вот на доверие за себе си. Ако активността е по-ниска от 50% от имащите право на глас, това ще даде мощно оръжие в ръцете на просръбските агенти, които тутакси ще поискат оставката на Заев, използвайки собствените му заявления.
Но това далеч не е най-голямата беля. Няма никакво съмнение как ще гласуват албанците. Те ще излязат масово, организирано и поне 99,99% от тях със сигурност ще гласуват „за“. А сега си представете следната политическа картина. В албанските общини и региони масова активност, масово „за“, в останалите – ниска активност, тук-таме „да“, някъде „не“. Ето тогава албанците ще имат пълното основание да попитат защо трябва да живеят в една държава с общност, която иска нещо коренно различно за своето бъдеще. Едните са „за“ това да живеят в ЕС и НАТО, другите са остро „против“.
Има ли смисъл от такава държава? А тези процеси, в светлината на събитията в Босна и Косово и заявките на Еди Рама, дават една доста по-зловеща окраска на бъдещето на региона.
Прочее, в албанските общини вече са готови за провеждането на каскада от местни референдуми, които да се проведат веднага, ако големият референдум не премине прага или се окаже неуспешен. А това е първата стъпка към кантонизация и разпад.
ИВАЙЛО АЧЕВ
actualno.com